Холи казва:
— Моето същество не се виждаше на видеозаписи. Имаше кадри, в които трябваше да присъства сред групи хора, но не се виждаше. — Тя почуква рисунките на Ондовски в различните му облици. — Този извършител непрекъснато се появява по телевизията.
— Значи е различен. — Старецът свива рамене. — Както домашните котки и рисовете са различни, но и подобни — същият шаблон, различни модели. За теб самата, Холи, почти не споменават в телевизионните репортажи и никога не те назовават по име. Казват само, че си гражданка, помогнала на разследването.
— Помолих да не ме споменават — промърморва Холи.
— По онова време вече бях чел за Каролин Х. в статиите на доктор Мортън. Опитах да се свържа с теб чрез доктор Либерман — отидох до Бостън, за да се срещна с него, което не беше лесно. Знаех, че дори да не разпознаеш какъв е Ондовски, би повярвала на историята ми, ако я чуеш. Либерман се обади на твоя доктор Мортън и ето че сега си тук.
Едно нещо не дава мира на Холи.
— Защо сега? — пита тя. — Знаеш за този тип от години, преследваш го…
— Не го преследвам — прекъсва я Дан. — По-точният израз би бил, че го следя. От около 2005-а Брад следи информацията в интернет. Търсим го при всяка трагедия, при всяко масово убийство. Нали, Брад?
— Да. Невинаги присъства, не беше в „Санди Хук“, нито в Лас Вегас, когато Стивън Падок изби толкова много хора на онзи концерт, но през 2016 е работел в WFTV в Орландо. Интервюира оцелели при стрелбата в клуб „Пулс“ на следващия ден. Винаги избира най-разстроените, онези, които са били вътре или са изгубили приятели.
„Естествено — мисли си Холи. — Мъката им е вкусна“.
— Но разбрахме, че е бил в нощния клуб чак след бомбения атентат в училището миналата седмица — казва Брад. — Нали, дядо?
— Да — потвърждава Дан. — Въпреки че проверихме всички репортажи от „Пулс“, както обикновено правим.
— Как сте го пропуснали? — пита Холи. — Стрелбата в
„Пулс“ беше преди четири години! Казваш, че никога не забравяш лица, а по онова време си познавал лицето на Ондовски. Въпреки промените то си е същото свинско лице.
Двамата я поглеждат с еднакви намръщени изражения, затова Холи им обяснява как Бил ѝ е казал, че повечето хора имат или свинско лице, или лисиче лице. Във всички портрети на Ондовски, които е видяла, лицето му е кръгло. Понякога малко, друг път повече, но винаги е свинско лице.
Брад още изглежда озадачен, но дядо му се усмихва.
— Добра логика. Харесва ми. Само че има изключения, лицата на някои хора са…
— Конски — довършва Холи.
— Точно това щях да кажа. Други имат лица като на невестулки… макар че невестулките имат известна прилика с лисиците, нали? Филип Ханиган например… — Той не довършва.
— Да. И в това отношение, обзалагам се, винаги има лисиче лице.
— Не разбирам.
— Ще разбереш. Покажи ѝ записа от „Пулс“, Брад.
Брад пуска видеоклипа и обръща айпада към Холи. На записа отново има репортер, този път застанал пред огромна камара цветя, балони с формата на сърце и надписи от рода на ПОВЕЧЕ ОБИЧ И ПО-МАЛКО ОМРАЗА. Журналистът започва да интервюира разплакан млад мъж със следи от спирала за мигли или прах, размазани по бузите. Холи не слуша разговора и този път не изпищява, защото не ѝ е останал въздух. Репортерът — Филип Ханиган — е млад, рус, кльощав. Изглежда все едно е постъпил на работа веднага след като е завършил гимназия и наистина има лице, което Бил Ходжис би определил като лисиче. Гледа събеседника си с изражение на загриженост… състрадание… съчувствие… или едва прикрит глад.
— Стоп — казва Дан на Брад. Обръща се към Холи: — Добре ли си?
— Това не е Ондовски — прошепва тя. — Това е Джордж.
Мъжът, доставил бомбата в училище „Макриди“.
— Напротив, Ондовски е — казва Дан внимателно. Почти благо. — Вече ти казах. Съществото няма само един шаблон. Има два. Най-малко два.
13
Холи изключва телефона си преди да почука на вратата на семейство Бел и го включва отново чак след като се прибира в стаята си в хотела. Мислите ѝ се вихрят като листа, духани от силен вятър. Когато включва устройството, за да продължи доклада си за Ралф, вижда, че има четири съобщения, пет пропуснати обаждания и пет съобщения на гласовата поща. Пропуснатите обаждания и гласовите съобщения са все от майка ѝ. Шарлот умее да пише есемеси — Холи ѝ е показала, — но никога не си прави труда, поне когато става въпрос за дъщеря ѝ. Холи си мисли, че за майка ѝ текстовите съобщения не са достатъчно ефективни за насаждане на чувство за вина.