— Сред водачите на райха може да има само един мустак и това ще е моят! — крещеше той.
Гьоринг се опита да го разубеди с довода, че два мустака може да върнат надеждата на германския народ за изхода от войната, която отиваше все по на зле, ала Хитлер си знаеше своето. После, през януари 1945 г., няколко генерали влязоха в заговор да обръснат мустака на Хитлер, докато спи, и да обявят Дьониц за новия вожд на страната. Но в тъмнината на Хитлеровата спалня Фон Щауфенберг обръсна веждите на фюрера вместо мустачките му. Беше обявено извънредно положение и при мен в бръснарницата дотърча запъхтян Гьобелс.
— Опитаха се да извършат покушение срещу мустака на фюрера, но не успяха — съобщи ми той с треперещ от вълнение глас.
Гьобелс уреди да изляза в ефир по националното радио и да прочета обръщение към германския народ, което и направих, без да имам време да драсна на лист хартия повече от едно-две изречения.
— Фюрерът е жив и здрав — уверих нацията. — Мустаците му са си на мястото. Повтарям. Мустаците му са си на мястото. Заговорът за обръсването им се провали.
Вече съвсем към края отидох в бункера на Хитлер. Съюзническите армии затягаха обръча около Берлин и фюрерът усещаше, че ако руснаците влезеха първи в града, щяха да му лъснат кофата. Но ако американците ги изпревареха, можеше да мине само с лека подстрижка ала канадска ливада. Всички се караха помежду си. В цялата тази гюрултия Борман поиска да го обръсна и му обещах да му постеля разпилените план-карти. Хитлер съвсем се оклюма. Канеше се да среши косата си на път по средата, после заяви, че усъвършенстването на електрическия бръснач щяло да обърне хода на войната в полза на Германия.
— Ще можем да се бръснем за секунди, нали, Шмеед? — мърмореше той.
Какви ли не други налудничави мисли минаваха през главата му. Разправяше, че някой ден щял не просто да се подстригва, а да се фризира. Обсебен както винаги от комплекса за ръста си, той се зарече да си направи огромна бухнала прическа ала помпадур, от която „целият свят да настръхне“. Накрая си стиснахме ръцете и го подстригах за последно. Бутна ми един пфениг бакшиш.
— Щеше ми се да съм по-щедър — оправда се той, — но откакто съюзниците нагазиха Европа, закъсах с джобните.
Моята философия
Моята философия се роди и се разви по следния начин: съпругата ми настояваше да опитам първото в живота и собственоръчно направено суфле и без да иска, изпусна лъжичка от него върху стъпалото ми, при което няколко ситни костици ми се натрошиха. Дотърчаха доктори, направиха ми рентгенова снимка, прегледаха ме обстойно и ми наредиха един месец да не ставам от леглото. Докато лежах и се възстановявах, реших да изуча трудовете на някои от най-забележителните мислители на западната цивилизация — купчина книги, които си бях заделил точно за подобен случай. Не спазвах някакъв хронологичен ред, започнах с Киркекор и Сартър, а след това бързо минах към Спиноза, Хюм, Кафка и Камю. Изобщо не ми бе скучно, както се опасявах. По-скоро бях покорен от хъса, с който тези велики умове разнищваха без да им мигне окото морала, изкуството, етиката, живота и смъртта. Спомням си как реагирах на един характерен за Киркекор бисер: Отношение, което свързва себе си със самото себе си (или, иначе казано, със само себе си), се състои или от самото себе си, или от друго такова. Идеше ми да заплача при тази мисъл. Мама му стара, рекох си, какво нещо е да си мъдър! (Аз съм от онзи тип хора, които не могат да напишат две свързани изречения в свободно съчинение на тема „Посещение в зоопарка“.) Честно казано, нищо не разбрах от гореспоменатото умотворение, но какво от това, нали Киркекор си е направил кефа? Най-неочаквано ми хрумна, че съм роден за метафизик, хванах химикалката и започнах да записвам първите си размишления. Работата ми спореше и за има-няма два следобеда — с кратки прекъсвания за дрямка и закуска в леглото — завърших философския труд, който, надявам се, няма да види бял свят до смъртта ми или до 3000 г. (което от двете и да настъпи първо) и ще ми осигури по мое скромно мнение достойно място сред световните мислители от свръхтежка категория. Предлагам ви да вкусите малко от същината на интелектуалното съкровище, което оставям за вечността или поне докато дойде чистачката.
При формулирането на всяка философия първата ни мисъл винаги трябва да бъде: Какво можем да знаем? Тоест какво сме сигурни, че знаем или без съмнение знаем, че сме знаели, ако изобщо е познаваемо. Или пък просто сме го забравили и ни е неудобно да говорим за него? Декарт е зачекнал този проблем, когато е казал: „Умът ми никога не може да опознае моето тяло, макар да се разбира прекрасно с краката ми“. В случая под „познаваемо“ разбирам не нещо, което може да се опознае чрез възприятията или посредством мисловната дейност, а по-скоро онова, за което може да се каже, че се знае или притежава качествата известност или познаваемост, или поне нещо, дето можеш да го речеш на познат.