— А, синьоре — каза той — идвате тъкмо навреме, за да видите вашата дама в блясъка на пълната й хубост.
Мак се усмихна снизходително. Парите не бяха негови. Можеше да си позволи да е щедър.
— Готово, бебче — каза дрезгаво той.
— Виж — показа тя — избрах си тези прекрасни бални рокли. Трябва да поразгледаш в отдела за мъжка мода на синьор Стрико, Йохан. Той продава последния вик на модата в жилетките и камшиците.
— Камшиците ли? — удиви се Мак.
Топлите кафяви очи на Синьор Стрико се изпълниха с усмивка от безбройни искрици.
— Това е най-новата мода от Унгария — обясни той. — Небрежно елегантен стил. За вечерно облекло предлагаме най-елегантни клинове с предно парче, което само загатва мъжествеността, вместо да я разтръбява до бога.
— Харесва ми как говори — въздъхна Маргарита.
Мак се почувства доста глупаво, опитвайки се да се включи в този разговор. Но се утеши като си спомни, че купуването на скъпи дрехи за красива жена е една от радостите на побеждаващата мъжественост. Веднага щом Маргарита свършеше със своите покупки и той щеше да потърси това-онова за себе си и може би щеше да поиска малко аванс от Мефистофел срещу наградата си, ако се стигнеше дотам. Разбира се, Мефистофел не бе споменал точно каква ще бъде наградата му. Мак знаеше, че е трябвало да настоява за определянето й по-рано. Но веднага, щом се появеше подобна възможност, той щеше да се поинтересува. А междувременно щеше да е съвсем естествено да предвкуси от пълната прелест на тази награда, защото ако случайно не му хареса, щеше да означава, че си е загубил времето напразно.
— Изглеждаш прекрасно, скъпа моя — каза й той. — Но, моля те, свършвай по-бързо, за да остане време и аз да си свърша работата.
— И каква е тази работа, любими?
— Трябва да намеря една картина от Ботичели. Мога да направя прекрасна сделка, ако успея да намеря.
Енрико се обади:
— От Ботичели ли? Може би ще мога да ви помогна. Познавам всички художници. Би ми доставило извънредно удоволствие да ви предложа помощта и, естествено, професионалното си мнение. Не — добави бързо той — не мисля, че ще се наложи. Защото синьорът очевидно е познавач.
— Добра идея — каза Мак. — Да вървим да проверим.
И той се обърна да тръгва. Точно в този миг в магазина се втурна един едър мъж в неопределени по вид дрехи.
— Търся Фауст! Немския доктор! В „Парадизо“ ми казаха, че тръгнал насам!
— Аз съм този, когото търсите — каза Мак. — Какво ви тревожи, приятелю?
— Господарят ми! Умира! Когато чу, че в града е пристигнал нов доктор от Германия, той ме изпрати веднага да го открия. О, господине, ако успеете да го излекувате, сам ще определите наградата си.
— Малко съм зает в момента — каза Мак, който не искаше да излага въображаемите си лечителски способности на проверка, особено в едно такова лесно палещо се място като Флоренция. — Та, кой каза, че бил господарят ти?
— Господарят ми е Лоренцо ди Медичи, Великолепни!
— Нещата май започват да се нареждат прекалено бързо — вметна Мак към Маргарита. — Ела, скъпа, вземи си нещата и ме чакай в хотела. Трябва да извърша едно милосърдно дело.
ГЛАВА V
Мак последва слугата до палата на Медичите, който се намираше в малък, скъп квартал от дворци, близо до река Арно. Беше много хубав, с бели мраморни колони и атическа веранда. Вратите бяха от лакиран махагон, богато украсени с дърворезби, по начина, въведен от Дамияно Прокълнатия. Пред вратата стояха слуги в двуредни костюми и двойни бели ризи с жабо, по най-новата неаполитанска мода. Те погледнаха Мак с ъгълчето на очите си, понеже облеклото му (ежедневно и непретенциозно) не изглеждаше и наполовина така добре, както му стоеше в самата сърцевина на илюзиите — пазара. Но го пуснаха да влезе след горещата молба на стария слуга.