Като плачеше и кършеше ръце, слугата го поведе по тихи коридори с маслени картини по стените чак до една голяма врата от палисандрово дърво в другия край. Слугата почука, за да извести за пристигането си, отвори вратата и Мак влезе в една стая, която би направила чест дори на крал.
По стените висяха прекрасни картини, а по ъгловите масички тук-там бяха пръснати малки скулптури. На пода имаше богат персийски килим, а над главите им висеше кристален полилей, от който се лееше жълта светлина. — Прозорците бяха скрити зад тежки завеси и през тях не се процеждаше нито лъч дневна светлина. Във въздуха се носеше мирис на сяра и болест, на вино и хленч, на фиести върху масата и на мръсотии на пода под нея, където лежаха кучета и гризяха кокали.
В средата на стаята се извисяваше легло — голямо, високо, покрито с великолепна дърворезба и щедър балдахин. Около леглото и по масите бяха наредени високи восъчни свещи. В камината потрепваше и мъждукаше тъмночервен огън.
— Кой е там? — попита Лоренцо ди Медичи.
Лоренцо лежеше добре завит в леглото и всичките седемдесет години му личаха до една, че и някоя и друга отгоре. Воднянката бе изпила живителните му сили. Към Мак бе обърнато едно дебело, подпухнало сиво лице. Оттам надничаха умни малки очи, които се мъчеха да сключат сделка със смъртта и да останат живи още малко, но, разбира се, с класа, защото той беше Лоренцо ди Медичи. Беше облечен в дълга памучна нощница, бродирана с еднорози, а под брадичката му с дантелени връзки бе завързана малка черна нощна шапчица. Кожата на лицето му, там, където бе останала още малко неподпухнала от загниване плът, висеше отпусната назад към костите, които изпъкваха ясно отдолу. Устните му, червени някога, в дните, когато един Пана от Медичите сериозно бе намислил да обяви уникалното съществуване на Бог на Медичите, сега бяха съсухрени от вкуса на житейската горчилка в продължение на толкова много години. Една артерия пулсираше на врата му, сякаш се чудеше защо още не се е пръснала както другите. Поразените от парализа пръсти на лявата му ръка, потрепваха едва едва.
— Аз съм доктор Фауст — каза Мак. — И какъв е проблемът?
— Аз — каза Медичи с глас, който, макар и да бе само сянка на предишната си сила, беше достатъчен да наелектризира прашинките по полилея — съм най-богатият човек на света.
Ама че встъпително изречение беше това, но Мак въобще не се поддаде.
— А аз — каза той — съм най-скъпият доктор на света. Какво прекрасно съвпадение, че се срещаме.
— Как предлагаш да ме лекуваш? — изръмжа Медичи с такава сила, че и личинките вътре в него спряха да го гризат от уважение.
Мак знаеше, че лечението е пределно просто. Само трябваше да извади флакончето, което му бе дал Мефистофел и да изсипе съдържанието му в гърлото на Медичи. Но нямаше намерение да даде на Лоренцо възможност да разбере това. Кой би платил цяло състояние за нещо толкова просто, като една глътка еликсир? Не, съдържанието на флакончето може и наистина да бъде последната стъпка, но както е казал Гален, а и други освен него, процедурата стои в самата непоклатима същност на нещата. И тя трябваше да бъде внушителна.
— Първо ще ни трябва златна ваничка — каза Мак. — Само от двайсет и четирикаратово злато.
Беше му дошло наум, че няма да е зле да си има една златна ваничка за всеки случай, ако нещата не тръгнеха добре. Смешно за какви неща си мисли човек по време на криза.
— Погрижи се за това — каза Медичи на слугата.
Слугите се разтичаха насам-натам. Трябваше да почака малко, докато открият ключа за килера със златната посуда.
Слугите донесоха златната ваничка, както и алхимическия комплект с инструменти, който Мак поиска. Това не бе никак трудно да се намери, понеже Лоренцо, който събираше какви ли не неща, имаше цяла стая такива инструменти и то — последна мода. Само алембикът — от искрящо стъкло и полиран бронз — беше вече внушителна гледка. А пещта му можеше да прави такива чудеса на калибрирането, че беше цяло чудо как Медичи не се е самоизлекувал още с помощта на всички тия натрупани боклуци и с взето на заем познание.
Мак нареди епруветките и спиртниците си и тъкмо щеше да започва, когато на врата се чу силно почукване. Вратата се отвори със замах и вътре, крачейки бързо, влезе най-известният калугер на света, Фра Джироламо Савонарола.
Висок и призрачен беше този монах, за когото говореше цяла Италия. Той спря пламтящия си поглед на Медичи и каза: