В този миг се появи Фауст:
— Не го прави, Пико! — извика той.
— Защо? Та този човек тук се представя за теб!
— Обаче не ни е разрешено да го убиваме. Той наистина ме персонифицира. Но трябва да остане жив, докато играе моята роля.
— И каква е тази роля, Йохан?
— Ще ти разкрия по-късно! А засега, стари приятелю, се въздържай!
— Ти си мъдър човек, Фауст!
— Може да ти се обадя по-нататък, Пико. Имам план!
— Разчитай на мен!
Фауст изчезна. Тогава се появи Мефистофел.
— Готов ли си? — каза той на Мак. — Да вървим. Тия пък тук какво са зяпнали?
Мак реши да не му казва за Фауст.
— Нали ги знаеш какви са хората. Все зяпат нещо.
Той хвана здраво картината, а Мефистофел ги отнесе към небитието.
ГЛАВА VII
Мак и Мефистофел пристигнаха в Лимбо, появявайки се изневиделица точно пред входа на малка сграда, кацнала на един хълм близо до мястото, където щеше да се състои процеса по оценяването на Състезанието на хилядолетието.
— Какво е това място? — попита Мак.
— Това е Чакалнята на Лимбо. Държа едно складово помещение тук, където можеш да оставиш на сигурно своя Ботичели. Освен ако не поискаш да ми го продадеш незабавно?
— Мисля, че бих го позадържал още малко — отвърна уклончиво Мак. — Е, как се справих?
— Моля?
— На състезанието, във Флоренция? Мефистофел не отговори чак докато не влязоха вътре. Той посочи на Мак една стая, в която можеше да остави картината.
— Доникъде не я докара с опита да примириш Медичи и Савонарола. Получаваш нула заради неефективността си.
— Но казах на Макиавели да не пише „Принцът“. Това не беше ли добре?
Мефистофел сви рамене.
— Не знаем още. Необходимостта ще реши. Доброто и злото трябва да се подчинят на Абсолютната необходимост. А между другото, кой беше онзи мъж? Той май те познаваше?
— Какъв мъж?
— Онзи, който спря Пико дела Мирандола да не те убие.
— Някакъв шантав — Мак реши да не споменава Фауст. — Нямам ни най-малка представа кой е бил. Картината е хубава, нали?
Мефистофел я вдигна пред себе на разстояние колкото позволяваше дължината на ръцете му и я загледа.
— Да, хубава е. С радост бих те отървал от нея.
— Още не — каза Мак. — Искам да видя как се котират тия неща на пазара, разни такива работи.
— Добра идея — призна Мефистофел. — Ето ти една магия, с която ще можеш да отидеш до Лондон. Обаче не се мотай. Трябваш ни за следващото действие.
— Не се тревожи — успокои го Мак. — Няма да закъснея.
Мефистофел кимна и изчезна. Мак се огледа из стаята и видя голяма метална кутия с ключ в ключалката. Отключи я и тъкмо да сложи картината вътре, чу под краката си стържене. Вдигна я бързо и отстъпи назад. Подът се пропука, през дупката се показа краят на малка кирка, а след нея и на лопата. Дупката бързо се разшири. Скоро навън се покатери една смешно умалена фигура. Беше Ронир.
— Здрасти — Мак позна джуджето от Вещича-та неделя.
— Хубава картина — каза Ронир. — Откъде я взе?
— Тази картина ли? Взех я от едно място на име Ренесанс. Някъде из Италия, близо до Флоренция.
— Охо! И какво си правил там?
— Участвам в едно състезание — обясни Мак.
— С него ще се реши съдбата на човечеството за следващите хиляда години.
— Затова ли те изпратиха в тоя Ренесанс, да им донесеш картината?
— И аз не знам за какво точно ме изпратиха.
Свърших и някои други неща. Но взех картината, защото Мефистофел каза, че би искал да има една такава и че ще ми плати за нея добра цена. Но още не съм му я продал. Реших първо да видя как върви пазарът на произведения на изкуството.
— Значи е искал да му донесеш картина, а?
— Разбира се. Пък и без друго щях да ходя там. Съжалявам, но ме чака път. Заминавам за Лондон. По важна задача.
— На добър час — каза Ронир. — Може да се видим там.
— С най-голямо удоволствие — отвърна Мак. После погледна към дупката в пода и каза замислено. — Нали ще оправиш тази бъркотия, преди да заминеш, а?
Ронир му каза да не се тревожи, картината му била на сигурно място. И той тръгна, чудейки се как може този Мак да е толкова глупав. Та той дори не е разбрал, че го манипулират. Явно досега никога не му бе идвала наум идеята сам да вземе решение за нещо. Все още се опитваше да угоди на другите. И вероятно е правил това цял живот. И все пак в него имаше нещо, което предизвикваше симпатия.
ЧАСТ ПЕТА
АХИЛ
ГЛАВА I
А междувременно извършеното от Аззи отвличане на Елена Троянска от Хадес, където тя и съпругът й Ахил управляваха светската страна на живота в пъкъла, даваше своите отражения. Аззи бе отвлякъл Елена съвсем нехайно, без въобще да се замисли защо не се правят обикновено такива неща и до какви последствия би довело едно подобно действие. Ако се бе замислил поне за миг, щеше да разбере, че и мъртвите имат известна власт и че не е хубаво да ги правиш на глупаци.