И така, Одисей беше отегчен. Отначало ходеше на лов за сърни-призраци с Ахил и Орион, но скоро му омръзна. Главният недостатък на една такава сърна е, че не можеш да я убиеш. А дори и да успееш не можеш да я изядеш.
Одисей беше в благоприятно настроение, когато дойде Ахил да му се оплаче. Одисей предложи веднага да отидат при Хадес, краля на Тартар, в черния му дворец, където живееше с Персефона.
Хадес също си имаше проблеми. Беше започнал диспути по юрисдикция с подземния римски бог Плутон, който наскоро бе станал главен бог на римския подземен свят и сега дърпаше конците към себе си и искаше да бъде обявен за отделен бог, със свои собствени права, а не подчинен на концепцията на Хадес. Но поради този вид управление, Хадес автоматично загуби контрола си над по-голямата част от класическия подземен свят и вече нямаше юрисдикция над Латините, които преди бяха негови поданици. От една страна се радваше, че се е отървал от тях. Мъртвите латини никак не се погаждаха с мъртвите гърци. От друга страна тази загуба намаляваше царството и съответно властта му и така смаляваше неговия архетип.
Беше ангажиран и с други битки от областта на юрисдикцията, защото непрекъснато се появяваха претенции от други подземни структури, които предлагаха Елинистичния Хадес да премине към тях. Боговете на санскритските народи бяха събрали много материали, с които доказваха, че всички гръцки богове са били първоначално под тяхна егида и отново трябва да минат под нея. Досега Хадес бе успявал да избегне произнасянето на окончателно мнение. Но все пак това бе един доста щекотлив въпрос.
Грижи, грижи. И ето ги сега Ахил и Одисей, идват най-внезапно и искат справедливост.
— Какво очаквате да направя по този въпрос? — попита Хадес. — Нямам никаква власт там. Всички казват: „По дяволите, Хадес“. Имат си нови владетели.
— Все трябва да можеш да направиш нещо — настоя Ахил. — Щом си толкова безпомощен, значи трябва да слезеш от престола и да оставиш някой друг да управлява. Възнамерявам да поставя въпроса най-сериозно пред Общото елинистично събрание при следващата изборна сесия на Хадес.
— По дяволите, не, не прави това — подскочи Хадес. — Нека да помисля. Знаеш ли кой я е отвлякъл?
— В цялата история има замесен демон — отговори Ахил. — Каза ми го Алекто. Той е от душите от цикъла след нашия.
— На коя страна е този демон? — попита Одисей.
— Алекто каза, че бил представител на Мрака или Злото — обясни Ахил — но не мога да си спомня точно кое от двете.
— Мрака значи — замисли се Одисей. — Предполагам, че това е равнозначно със Злото. В такъв случай знаем към кого да се обърнем. Така и не можах да разбера разликите между Добро и Зло. Хората са почнали да ги правят чак няколко века след нашето време.
— И мен ме озадачава — каза Хадес. — Обаче изглежда хората харесват тая игра на Добро и Зло.
Одисей каза:
— А междувременно, тук се сблъскваме с една злина, която трябва да се поправи. Ако ни издадеш един пропуск за реално присъствие, за да можем да се измъкнем оттук, и своето разрешение да действаме от името на класическата пъклена власт в това дело, ние с Ахил ще изложим този въпрос пред съответните власти.
— Готово, имате го — каза Хадес. Беше доволен от себе си. Едно от най-важните неща на властта е да можеш да натовариш някого с отговорност. А сега вече бе работа на Одисей да поправи стореното.
ГЛАВА II
Щом Одисей получи разрешение от Хадес да придружи Ахил до света на живите, той реши да потърси Тирезий, най-известния магьосник на древния свят. Тирезий сигурно знаеше какво трябва да направят и как да стигнат там, накъдето са тръгнали.
Но първо героите трябваше да подготвят кърваво приношение, защото Тирезий не правеше нищо без кръв. Беше направо безнадеждно пристрастен към нея. Кръвта вечно не достигаше в Тартар, но Хадес се почувства отговорен и достави пълен мях от собствените си запаси. (Не е вярно, че в Хадес не можеш да се напиеш добре, само трябва да познаваш този-онзи.)
Двамата се отправиха към горичката на Персефона, с черните й тополи и стари върби, там, където две от реките на Хадес — Флегетон и Косинус — се вливаха в Ахерон. Там те изкопаха малък трап и изляха кръвта вътре, като героически се въздържаха да не я изпият лично. И всеки път, когато някой мъртъв се приближеше към тях да си поиска малко, те го разкарваха. Не дадоха нито глътка дори на Агамемнон, бившия си командир, който мина наблизо, привлечен от миризмата. Тази кръв беше само за Тирезий. Кръвта лежеше в дупката, тъмна и мазна. После внезапно забълбука и намаля, изпита от нечие невидимо присъствие. Веднага след това се появи Тирезий, слаба фигура в дълго сиво вълнено наметало, с изрисувано в кафяво и синьо лице, а влажната му бяла коса висеше над очите му.