— Казаха, че тези тела са здрави. И преди си имал такива мускулни болки.
— Не си спомням някога да съм изпитвал такова нещо. И краката ме болят.
— Нали бягахме. Краката се уморяват, когато бягаш с тях. Даже и когато вървиш.
Ахил каза:
— Така ли сме се чувствали тогава, когато имахме нашите тела?
— Да, струва ми се — потвърди Одисей. — Но тогава усещахме много по-малко. Пък и бяхме във форма. Бяхме свикнали с радостите и скърбите на телата си.
— Не искам да се оплаквам — каза Ахил. — Претъпкан съм, но пак съм гладен. А наоколо няма нищо за пиене.
— Хубаво е, че наоколо не се навърта някой историк и да те слуша — каза Одисей. — Представи си само, великият Ахил се оплаква от глад и жажда!
— Сигурно и едно време съм казвал такива думи и съм изпитвал подобни усещания.
— Не си спомням някога да си казвал, че си гладен, Ахиле. Обикновената храна стоеше много под теб. Цялото ти същество бе отдадено на славата.
— И все още е — Ахил стана и се смръщи. — Боя се, че чувствам и някаква болка ниско долу под кръста. Но няма значение. Хайде, ставай да вървим.
— Готов съм напълно — каза Одисей. — Но работата е там, че не зная накъде да вървим.
Ахил се огледа. Видя, че се намират на слънчева поляна. По-нататък имаше гора, тъмна и злачна. Прелитаха малки песнопойни птици. Духаше лек вятър и във въздуха се носеше чисто ухание на свежест. Беше малко след пладне. Слънцето, сега вече високо в небето, беше златно и красиво, топло, без да е горещо. Беше един от най-прекрасните дни, за които и двамата можеха да си спомнят от много време и съвсем различен от обичайните дни в Хадес, където времето е винаги на ръба на дъжда, а небето — посиняло като оток.
Ливадата беше топла и приятна, но в нея все пак имаше нещо подозрително и затова Одисей въобще не се изненада, когато вдигна поглед и видя три жени, седнали на тревата, да си правят пикник. И трите бяха на възраст и облечени в класически рокли. Одисей знаеше, че ги е виждал някъде преди и като се замисли за миг, си спомни. Не бяха други, а Евменидите, Невменяемите сестри, които пътуваха из древността и побъркваха отцеубийците. Срещата с тях вещаеше зло, но най-важното беше да говориш с тях приятелски и да не им даваш никакъв повод да ти се разгневят.
— О, та това са моите стари приятелки, Евменидите — с тези думи Одисей тръгна към тях, а Ахил го следваше по петите. — Здравейте, Тисифона, Алекто, здрасти, Мегера. Вие, момичета, сте дошли доста надалеч от стара Елада.
— Здравей, Одисей — каза Алекто. Тя беше висока с грижливо сресана сива коса. Имаше внушителен орлов нос, който с гордост би могъл да служи дори за боен кораб.
— Очаквахме да дойдеш насам.
— И как предвидихте това събитие? — полюбопитства Одисей. — Само вещиците знаеха, че ще идваме тук.
— Ние сме сестри на вещиците — обясни Алекто. — Когато ги посетихме в тяхната Кухня, те ни казаха, че ще минете оттук, понеже това е Междинната поляна. В нея могат да проникнат само добри сили. Ето защо аз и сестрите ми не сме в обичайния си ужасяващ вид. Това ще стане по-късно. А засега можем да си позволим няколко минутки отдих и да бъдем мили.
— Винаги съм ви считал за мили дами — каза Одисей. — Както и приятелят ми, Ахил. Ела тук, Ахиле. Познаваш ли тези любезни госпожи?
Ахил се приближи някак свенливо.
— Мисля, че сме се срещали веднъж, при посещението ми у Орест. Кажете, мили дами, защо търсите Одисей?
— Защото така сто на сто щяхме да намерим теб! — изграчи Тисифона. Ахил побледня.
— А защо искате да ме откриете? Алекто обясни:
— Защото това е най-сигурният начин да намерим Фауст и откраднатата от него жена, която ни трябва. Говоря, разбира се, за Елена, твоята жена.
— А за какво ви е Елена?
— Нямаме нищо лично против нея. Тя е плячка и трябва веднага да се върне в Хадес. Ние сме служители от Класическия Отдел за налагане на ред и законност. Аззи Елбуб, демонът, отвлякъл Елена, не е имал никакво право да го извърши. Ние не одобряваме подобни действия. И ще ти я върнем. Не се ли радваш?
— Страшно се радвам — каза Ахил, който вече започваше да става подозрителен. — Нали за това съм тук!
— Хубаво — обади се Алекто. — Не бяхме съвсем сигурни вие какво сте намислили. Твърде много герои успяват най-после да се измъкнат от Хадес и после си прекарват времето на Земята в забавления, като забравят задълженията си и се наслаждават на това, че отново имат тяло.
Те си поговориха още малко. И после настана време героите да продължат търсенето на Елена.
ЧАСТ ШЕСТА
МАРЛОУ
ГЛАВА I
Този облачен, но топъл 30 септември 1588 година, беше велик ден, защото Театър „Роуз“, в Саутарк отвори отново врати за театралната си публика с постановката „Доктор Фауст“ с Едуард Алейн в главната роля. Това бе не само една важна пиеса, като се имат предвид афишите, но и първата след затихването на вълната от чумна епидемия. Това й придаваше особена стойност и й осигуряваше пълен салон. Хората заприиждаха отрано, още преди съмване, дошли от всички страни на града, даже и извън него — от Греивслайнс, Суис Котидж и Хамутът Корт, от Шепърдс Мил и Рейндиърс Хед, от Баксби и Уелтъншьр, придвижвайки се достолепно през непресекващия дъжд. Те прекосяваха Темза с лодки и пеша по моста Лондон Бридж, за да изчакат изсвирването на тръбата, която ще възвести началото на представлението.