— Използвай я както намериш за добре — отвърна Аззи. — Поне съвестта ми е чиста. А сега да си допиваме ли чашите и да тръгнем накъдето ни водят желанията ни?
Илит кимна и довърши фрапето си. И двамата си тръгнаха.
В съседното сепаре се размърда малка фигура, облечена във високи до бедрата ботуши, стегнато кожено яке и с дълга жълта брада.
— Ха-ха, добричкият ми лиселик дявол — каза Ронир, защото това беше той. — Ето значи накъде духа вятърът? Твоят план е направо прозрачен за мен, прозира и проклетият ти личен интерес, който те кара да предадеш собствените си хора, за да се сдобиеш с временно преимущество.
Откакто бяха почиствали поляната след Вещи-чата Неделя, под вещото ръководство на Аззи, нещата за Ронир бяха тръгнали от зле по-зле. Той после забърза към Монпелие, но пристигна прекалено късно за джамборето. Клановете се бяха събрали и се бяха разотишли. Наоколо се търкаляха огромен брой празни бирени буренца и това беше всичко. Ронир се бе прибрал у дома с яко копане по целия път и бе открил, че някой е намерил заровеното му съкровище и е откраднал всичко. Това, разбира се, не беше единственото му имане. Нито едно самоуважаващо се джудже не държи всичките си съкровища на едно и също място. Но все пак загубата не беше незначително и лошият късмет явно го съпътстваше.
Ронир беше още вбесен от начина, по който се бе отнесъл към него Аззи на Вещичата неделя. Оттогава имаше зъб на демона и се надяваше да открие нещо, което да може да използва срещу него; защото джуджетата са злопаметни и могат да имат зъб на някого по-дълго, отколкото живота на планините. Сега той потри пухкавите си ръчици една в друга, замислен за това как да използва току-що чутото. После му дойде наум цял план и той излезе от кръчмата и отиде в покрайнините на Вавилон, където откри един от подземните тунели на джуджетата, водещи навсякъде и по всяко време. Трябваше му само една готова лилипутска дупка. И изведнъж той страшно се разбърза.
ГЛАВА III
Харон имаше страшно интересен товар от мъртъвци този ден. Първо бе взел трима рибари, удавили се край бреговете на Спарта и донесени в подземното царство от внезапно задухал от север вятър. Рибарите нямаха пари, но обещаха да си платят чрез свой братовчед, някой си Аделфий от Коринт, който имал осигурителна вноска в Обществено осигуряване на мъртвите души. И те обясниха, че за всеки от тях е бил внесен по един обол в банкова сметка в Голямата елинистическа банка „Сейвингс & Лоун“, която имала филиали в горен Коринт. Харон само трябвало да намине някога или да изпрати свой представител, снабден със съответната документация и щял веднага да си вземе парите за прехвърлянето им от другата страна.
Това хич не се хареса на Харон, понеже бе доста старомоден. Парите върху тезгяха — това искаше той или пък, тъй като това беше лодка, парите на палубата. Той подозираше, че рибарите се опитват да го баламосат и да преминат оттатък безплатно. Отначало отказа да ги вземе. Но един златоуст банкер от екипажа на гемията, на име Озимандиас, макар че и той не беше цвете за мирисане, убит в Корфу по време на бунт, инспириран от тайните гръцки агенти и така бе попаднал в прерогатива на Харон, а не под егидата на традициите в собствената си страна, го убеди, че чутото му звучи напълно разумно. Харон не можа да намери някакъв аргумент против това, но историята продължаваше да не му харесва. Естествено, дори той трябваше да върви в крак с времето. В разни непознати пристанища, където понякога спираше гемията за ремонт, хората не приемаха оболи. Викаха им „смешни пари“.
Но така или иначе всичко вече ставаше все по-научно. Ето, сега например, беше заседнал на един риф в река Стикс, където се предполагаше, че няма дори камъче.
Беше гадно място, тъмно и блатисто, с надвиснало ниско небе и постоянен слаб вятър, който вонеше на развалена риба. По бордовете на гемията се плискаха малки, покрити с пяна от гнилоч вълнички. Наоколо растяха ниски уродливи дървета, а на няколко от тях висяха мъртви души. Мъртъвците кършеха отчаяно ръце и молеха да ги свалят долу. Но Пътища морски, той вече имаше достатъчно мъртъвци. На борда на малката му гемия се бяха натъпкали двайсет или трийсет мъртви души. Те седяха на носа и играеха карти с едно омазано тесте. Мотаха се по палубата с мръсни ризи, разтворени чак до неприлично разголените им кореми, цапаха с крака във водата под гърбавата луна. Те слизаха от неподвижната лодка, газеха из околните блата и играеха на водна топка с плесенясала стара глава, която бе преплувала край тях.