ГЛАВА V
Тълпата бавно пълнеше театъра. И въпреки че салонът беше за триста души, хиляди се тълпяха да влязат вътре, привлечени насам от всички страни на кралството. Тези почитатели на театралното изкуство бяха облечени в най-хубавите си дрехи. И мъжете и жените носеха дълги наметала, понеже въздухът беше мразовит дори и в този хубав майски следобед. Публиката беше най-разнообразна. Имаше много благородници от двора, сред тях Лорд Салсбъри, Лорд Дънкирк, Лорд Корнуолис, Негово Височество Великият Екзекутор, и Лорд Фейвършам. Някои бяха дошли с жените си, други — с любовниците си, накипрени с диамантените си бижута, и най-младите от публиката, като например лорд Доувър, който бе само осемгодишен — с родителите си, гувернантките или какъвто бе случаят с виконт Делвил, — седемгодишен и болнав, със своите телохранители-доктори. Това бяха благородниците; но по-голямата част от публиката се състоеше от обикновени хора: най-крупните търговци на платове от Мийчинг Роу, високи, слаби аптекари от Пел Мели и Чийпсайд, ъгловати търговци на хранителни продукти от Пикадили, и още по-обикновени, от простолюдието — яки побойници, които бяха пребили някого, за да се снабдят с билет и не признаваха никого за господар, войници в отпуск от холандските войни с техните фантастични шапки с дълги пера и дълбоко изрязани ръкави. Не бяха малко и свещениците сред тълпата, които бяха дошли тук не да се забавляват, а с учена цел, защото се очакваше „Фауст“ да е сквернословна пиеса и те искаха да съберат от нея добър материал за неделните си проповеди. Те всички се тълпяха, бутаха се и се дърпаха един друг, плюеха, купуваха си портокали-и малки торбички с бонбонки от прислужниците в театъра, които раздаваха такива дреболии и те всички зяпаха наоколо из салона, който беше кръгъл с по една редица ложи от всяка страна и издигната сцена, която се простираше чак до най-предните редици на публиката. Във веселия звън от гласове, които се преплитаха из залата, се чувстваше радостно оживление. „Здрасти, Хари!“, „А, ето го и Сафрън!“, „Виж, идват Мелизанда и Кадълс!“ и други подобни.
Входната такса за тези без покани беше три и половина пенса, понеже хората на Графа на Нотингам не правеха всичко това безплатно. Но всички си плащаха без колебание и нямаше протести от тази щедра, лекомислена тълпа, понеже този ден беше празник, а бъдещето бе несигурно, защото, ако Испанската армада дойдеше насам, както предричаха някои, и надделееше над морските сили на червенокосата кралица, парите им нямаше да струват и шепа трици. Ниско долу, близо до напалените осветителни факли, се бяха събрали правостоящите в най-хубавите си цветни клинове и многоцветни къси палтенца, за да си говорят, да гуляят и да подхвърлят закачки на актьорите.
Едуард Алейн излезе на сцената под бодрия звук на тръбите. Младият Уилиям Шекспир, вече пооплешивял, си отбеляза, с цел да го използва някога за в бъдеще, как бърборещите млади контета и техните заливащи се в силен смях дами утихнаха за миг. Напалените с магнезий и нафта лампи, бяха разположени в малки купички на края на триножниците със знамената. Наскоро бяха разположили адмантажа, старото сценично осветление, в меден съд, който вършеше добра работа в дните преди представлението. Над тях бяха пръснати искри и те се възпламениха и приковаха вниманието на публиката. Обоите в малкия оркестър подхванаха темата на „Фауст“.
Декорът на сцената представляваше град Витенберг от миналия век. Беше доста реалистичен, с изключение на това, че часовниковата кула Дракен, където по-късно Фауст щеше да се срещне с Духа на Земята, се бе навел доста опасно наляво, понеже сценичният декор се намираше все още в ранното си детство, а добрите подпори за декорите щяха да бъдат въведени едва в началото на осемнадесети век. Завесата се вдигна и последва едно дълго покашляне и прочистване на гърла, понеже сега бе сезонът на хремата и търкане на крака, покрити с многообразни тъкани, повечето от които очевидно доста грапави, единствените възможни в този век на прединдустриални занаяти. Грубата им повърхност бе изцяло отговорна за дразнещия шум, който издаваха, докато се търкаха напред-назад върху яйчените черупки, обелките от портокали и фъстъци, нахвърляни по пода в тези времена на чума, когато населението беше лудо за забавления и готово да плати за тях всякаква цена.
Мак се втурна закъснял в салона, точно когато представлението вече започваше и се плъзна по редицата, сипейки „извинете“ и „съжалявам“ и „ох, пардон“ наляво и надясно и седна на мястото си леко задъхан, с вълшебното огледало, сгушено на сигурно в кожения си калъф, мушнат под мишницата му. Маргарита вървеше след него и също седна с кикот на весело очакване.