Време е да се измъкваме от тълпата. Мак стана и започна да си пробива път към пътеката, най-добре е да се измъкне оттук колкото се може по-бързо, преди да се е случило нещо — понеже представата, че театрите са места, където се случват зловещи неща е идея, възникнала едновременно с появата на първия театър и може би именно това първо представление на „Доктор Фауст“ отново съживи легендата, че в театрите се случват странни и плашещи неща. Маргарита се бе хванала за пеша му и вървеше плътно след него, за да не се изгуби в тълпата, която бе започнала да гъмжи и да бушува зад гърба им. За паниката им имаше причина. Един от зрителите, не чак толкова простоват, колкото изглеждаше, бе преброил актьорите на сцената и бе видял, че броят им се различава от обявения в програмата актьорски състав. И като сподели тази информация с други зрители — „На сцената трябва да има седем дяволи, а аз преброих осем“ — през хората премина вълна на несигурност. На всички носове мигновено кацнаха дървените рамки на очилата им, които в този ден изобилстваха, понеже всички зрители непрекъснато поглеждаха в програмите си. Ами ако на сцената имаше повече дяволи, то поне един от тях трябваше да е истински. Не беше необходим чак Тома Аквински, за да се сетят за това. И всеки що-годе здравомислещ човек, който гледа на ситуацията непредубедено, можеше без ни най-малко съмнение да разбере, че високият слаб мъж, който се бе появил внезапно на сцената, повече приличаше на дявола от детските му сънища, отколкото актьорът в тази роля, с опърпаното си червено наметало и тесни обувки. И като видяха това, сред хората от публиката се надигна онова ужасно чувство, което нашепва тихо „давай да се омитаме оттук“ и всички наставаха и застъргаха по фъстъчените черупки с обувките си, докато препускаха към изходите.
Осем дявола. После се появи и девети. Защото именно тогава се появи един симпатичен на вид демон с лисиче лице, в официален костюм цвят слонова кост, с бели половинки от чорт и с наметнат на раменете тюркоазенозелен шал с нарисувана тибетски мандала. Като видя това, тълпата леко подлудя.
— Не хвърляй това огледало! Такова нещо все някога ще ти потрябва. Пък и ти е необходимо за състезанието!
— Не, не е така! — извика Мефистофел. — То е само една от многото възможности за избор, които има.
— Кой си ти, че да му казваш да не прави даден избор?
— Нищо такова не съм казал — възрази Мефистофел. — Само го съветвам да не гледа лично в него, понеже всяко предварително знание води до анулиране на състезанието и това ще бъде еднакво неприятно и за Мрака и за Светлината.
Публиката, потънала в суеверна мания от лавинообразното струпване на странни събития със зловещ привкус, започна да изпада в паника. Възрастни мъже захвърляха настрани кошниците на жените си, пълни с най-отбрани шунки, печено говеждо, свински флейки и разни други вкусотии, за да не им се пречкат по време на бягството им към най-близкия изход. Оркестърът напразно засвири весела мелодия. Останалото беше в три четвърти такт.
ГЛАВА VI
Докато ставаше всичко това, Ронир, джуджето, си седеше в една отделена за джуджета градинка и замисляше нова пакост. Опитваше се да измисли какво възможно най-голямо зло би могъл да стори на Аззи. Това отчасти беше, защото мразеше лиселикия дявол. Но също и защото Ронир изпитваше страхотно интелектуално удоволствие от това да смъкне някой възгордял се дявол едно две стъпала по-ниско. Ронир не обичаше демоните, и по-специално — демоните с лисичи лица, а конкретно този мразеше повече от всички останали.
Да победи демон! Ронир нравеше само онова, което би направило всяко джудже, носещо кръвта на боговете в себе си, при първа възможност. Всичко, което можеше да постави демоните в неизгодна позиция, бе добре дошло. А ако можеше и да се спечели нещо от цялата работа — толкова по-добре.
Лошото обаче беше, че не бе съвсем сигурен в значението на дочутата информация. Съвсем ясно му стана, че Аззи върши нещо зад гърба на друг демон, Мефистофел. Но как? Какво точно? И какво бяха намислили те двамата? Пък и какво беше това Състезание на хилядолетието всъщност? (Понеже джуджетата рядко биваха осведомявани за големите събития на деня.) Ронир, след като бе предал на Мефистофел какво става, сега измисли нов план. Когато го осени тази мисъл, той седеше на една отровна гъба, една много голяма отровна гъба с яркожълти петна, от онези дето само джуджетата могат да ги ядат, без да погинат мигновено. Обаче Ронир не ядеше, въпреки че челюстите му непрестанно се движеха. Ако някой страничен наблюдател можеше да го погледне отблизо, би забелязал, че задните му зъби всъщност скърцат и се трият едни в други и че джуджето е във вихъра на вдъхновението.