— Невъзможно — каза Илит.
— Не е ли това, което очакваше? Нали ти казах, системата е блокирана.
— Зная, но нали ми каза, че можеш да я заобиколиш.
— Така и направих. И излезе три сутринта!
— Само толкова ли можеш да направиш? Добре, ще трябва да се задоволя с това. Благодаря.
ГЛАВА V
Илит забърза обратно при Мария-Антоанета.
— Колко е сега часът?
Мария погледна пясъчния си часовник:
— Струва ми се, че е почти единайсет. Илит погледна своя воден часовник.
— А моя показва почти осем. Е, какво пък, по дяволите. Добре, хайде да тръгваме.
— Готова съм — каза Мария. — Само да си взема чантата.
А отвън един висок кочияш тропаше с крака, за да не замръзне, и често поглеждаше вътре в каретата към големия пясъчен часовник в рамка от палисандрово дърво.
— Проклятие, проклятие, проклятие — шепнеше си той на шведски.
Най-после вратата на Тюйлери се отвори и оттам излязоха забързани две жени, едната руса, другата тъмнокоса.
— Ваше Величество! — каза кочияшът. — Къде, по дяволите, бяхте?
— Какво искаш да кажеш с това къде съм била? — попита Мария. — Тук съм в уречения час.
— Не бих искал да ви противореча, но закъсняхте четири часа. И сега нещата може да станат по-трудни.
— Аз? Закъсняла? Невъзможно! — Тя се обърна към Илит. — Колко е сега часът?
Илит погледна малкия си пътнически часовник.
— Осем!
Мари погледна своя:
— А по моя е единайсет.
— А моят показва — три сутринта!
И тримата се спогледаха смръщено, едновременно изпитали раздразнение и яд от липсата на единна времеуказваща система в страната. Сега за Илит стана болезнено ясно, че Мария-Антоанета спазва Френското кралско време, кочияшът — Шведското реформирано време, а тя самата — Духовното стандартно време и че и по трите времена, както и по много други, Мария-Антоанета е закъсняла за жизненоважната си среща.
Кочияшът каза:
— Нищо не можем да направим, да тръгваме. Но закъсняхме страшно много.
ГЛАВА VI
Мак тъкмо подремваше в хотел „Дьо Вил“, когато някой грубо разтърси рамото му.
— Какво има? — стресна се той от съня си и видя пред себе си дребно лице с брада.
— Аз съм Ронир, джуджето.
— А, да — Мак седна и разтърка очи. — Да, изглежда наистина си ти. С какво мога да ти помогна?
— С нищо. Но ти нося новини. Илит ме помоли да дойда и да ти кажа, че не е успяла да накара кралицата да побърза. Някаква неразбория, свързана с времето, но не можах да запомня точно.
— Проклятие! — каза Мак. — Значи кралската каляска е тръгнала късно за онова свое злополучно бягство към Варен!
— Щом така казваш — сви рамене Ронир. — Понеже никой не си направи труд да осветли и мен по този въпрос.
Мак каза:
— Опитвам се да спася кралското семейство от залавяне. Но сега не знам какво бих могъл да направя, освен, ако не намеря кон.
— Кон ли? Че за какво ти е кон?
— За да стигна до Сен Менеулд, където е следващата ми възможност да променя съдбата на Луи XI и Мария-Антоанета.
— А защо не стигнеш дотам с магия? — попита Ронир и наля чаша вино на Мак.
— Не знам думите! — призна си Мак.
— Онзи, другият, сигурно ще ги знае.
— Кой е този другият?
— Дето му помогнах при Стикс.
— Да не говориш за Фауст?
— Ти го каза.
— Но той се опитва да се отърве от мен!
— Трудна работа тогава — каза Ронир. — Не го приемай лично. Помислих си, че като му помогна, ще навредя на един мой познат демон, който ме нае сега наскоро да му свърша нещо, а не ми плати. Джуджетата имат силна памет.
— И къси, твърди бради — добави Мак. — Проклятие! Сега как ще стигна до Сен Менеулд преди кралската карета?
— Трябва да излезеш оттук и да си намериш кон — отговори Ронир.
Мак го загледа втренчено:
— Мислиш, че е чак толкова просто, ли?
— Най-добре опитай — иначе наистина ще загазиш яко.
Мак кимна:
— Добре, добре. Тръгвам.
Малко по-късно Мак вече препускаше през една тъмна гора, на гърба на буен черен жребец. Той го бе отмъкнал от една конюшня, открита от Ронир пред Тюйлери, в името на Комитета за обществено спасение. И никой не бе пожелал да спори с него.
И така, той препускаше през тъмните горски пътеки, поздравявайки се за добрия си избор на кон. Но после чу зад себе си шум, обърна се и погледна, после пак се обърна напред и се прилепи към врата на коня. Да, животното наистина беше бързо, но не чак толкова, че да попречи на преследващия го конник да го настига неотстъпно.
Нищо не можеше да направи. Преследвачът му се изравни с него и той видя, че това е Фауст — черните краища на палтото му се вееха и плющяха, а цилиндърът на главата му се бе сплескал върху челото от насрещния вятър и той се усмихваше зловещо.