Даниел Купър се обади по телефона на Дж. Дж. Ренолдс. Телефонът звъня поне десетина пъти, преди някой да се обади.
— Ало…
— Нуждая се от информация.
— Ти ли си, Купър? За бога, та тук е четири часът сутринта. Тъкмо бях дълбоко…
— Искам да ми изпратите всичко, с което разполагате, за Трейси Уитни. Изрезки от вестници, видеокасети — всичко.
— Какво става в…?
Купър затвори телефона.
Един ден ще убия този кучи син, закле са Ренолдс.
По-рано Даниел Купър проявяваше случаен интерес към Трейси Уитни. Сега тя се превърна в негов служебен обект. Той окачи снимките й по стените на малката си хотелска стая в Париж и прочете всички поместени във вестниците съобщения за нея. Взе под наем видео и гледа многократно касетата, заснета и излъчена по новините от телевизията, за Трейси след произнасяне на нейната присъда и след освобождаването й от затвора. Купър седеше с часове в затъмнената си стая, гледаше филма и първата искрица на подозрение се превърна в убеждение. „Ти си тази женска банда, госпожице Уитни!“, произнесе гласно Даниел Купър. После включи отново бутона за превъртане на видеокасетата.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Всяка година в първата събота на юни граф Де Матини организираше благотворителен бал в полза на детската болница в Париж. Билетът за бала струваше хиляда долара и елитът на обществото се стичаше на него от цял свят.
Замъкът в Матини, на Кай д’Антиб, представлява една от забележителностите на Франция. Грижливо поддържаният парк се намираше в прекрасно състояние, а самият замък датираше от петнадесетото столетие. Вечерта на тържеството голямата и малката бални зали се изпълниха с елегантно облечени гости, а спретнати слуги в ливреи предлагаха безконечни чаши шампанско. Имаше и огромни маси с удивително разнообразие от ордьоври, подредени върху сребърни подноси от времето на крал Джордж.
Трейси, пленителна в бялата си дантелена рокля, с високо вдигната коса, прихваната с диамантена тиара, танцуваше с домакина граф. Де Матини, наближаващ седемдесетте вдовец, дребен и елегантен, с бледи и фини черти. Благотворителният бал, даван всяка година от графа в полза на детската болница, е чиста измама, бе казал Гюнтер Хартог на Трейси. Десет процента от събраните пари отиват при децата, а останалите — в собствения му джоб.
— Танцувате прекрасно, херцогиньо — направи й комплимент графът.
— Заслугата е на моя партньор — усмихна му се Трейси.
— Как така не сме се срещали досега?
— Живея в Южна Америка — обясни му Трейси. — Сред самата джунгла.
— Но защо, за бога?
— Мъжът ми притежава няколко мини в Бразилия.
— Аха! Вашият съпруг тук ли е тази вечер?
— Не. За съжаление, поради служебна заетост му се наложи да остане в Бразилия.
— Колко неприятно за него. Но пък приятно за мен — ръката му прихвана по-здраво Трейси през кръста. — Очаквам с нетърпение да станем много добри приятели.
— И аз също — прошепна Трейси.
През рамото на графа Трейси внезапно зърна Джеф Стивънс. Танцуваше с някаква красива и стройна брюнетка, облечена в червена тафта, притисната всеотдайно до него. В същия миг Джеф също забеляза Трейси и се усмихна.
Този кучи син има всички основания да се усмихва, помисли си мрачно Трейси. През предишните две седмици Трейси най-щателно бе обмисляла два обира. Тя успя да влезе в първата къща и да отвори сейфа, но той се оказа празен. Джеф Стивънс я бе изпреварил. При втория случай Трейси тъкмо се придвижваше през двора към набелязаната къща, когато чу неочаквано форсиране на някаква кола и успя навреме да зърне лицето на Джеф, който отмина бързо. Отново я бе изпреварил. Той просто я вбесяваше. А сега е тук, в замъка, който възнамерява да обере, помисли си Трейси.
Джеф и неговата партньорка сега танцуваха по-близо. Джеф се усмихна и поздрави:
— Добър вечер, графе.
Граф Де Матини също се усмихна.
— А, Джефри. Добър вечер. Много се радвам, че успя да дойдеш.
— Не бих могъл да пропусна този бал. — Джеф посочи сластолюбивата дама, с която танцуваше. — Това е госпожица Уолас. А това е граф Де Матини.
— Enchante! — Графът се обърна към Трейси. — Херцогиньо, мога ли да ви представя госпожица Уолас и господин Джефри Стивънс? Херцогиня Де Лароса.
Джеф повдигна въпросително вежди.
— Извинете. Не чух добре името.
— Де Лароса — произнесе спокойно Трейси.
— Де Лароса… Де Лароса. — Джеф оглеждаше внимателно Трейси. — Това име ми се струва толкова познато. Ами, разбира се. Познавам вашия съпруг. Милият човек, с вас ли е?