С крайчеца на очите си Трейси видя как Жан Луи извади някакви инструменти от раницата си и започна да се занимава с бравата на сейфа. Трейси стоеше неподвижно и дишаше бавно и дълбоко. Времето спря. Жан Луи сякаш нямаше намерение да свършва. Прасецът на десния крак на Трейси започна да я боли и след малко тя почувства спазми. Трейси стисна зъби. Не смееше да помръдне.
— Колко още? — прошепна Трейси.
— Десет, петнадесет минути.
На Трейси й се струваше, че седи тук от години. Мускулите на левия й крак започнаха да се схващат. Искаше й се да закрещи от болка. Но продължаваше да стои като закована сред лъчите. По едно време чу прещракване. Сейфът се отвори.
— Magnifique! C’est la banque! Всичко ли искаш? — запита Жан Луи.
— Никакви документи. Само бижутата. Каквито пари има, са за теб.
— Merci.
Трейси чуваше как Жан Луи тършува из сейфа и след малко се обърна към нея.
— Formidable! — възкликна той. — Но как ще се измъкнем оттук, без да задействаме алармената инсталация?
— Това няма да стане — съобщи му Трейси.
Той впери поглед в нея.
— Какво?
— Застани пред мен.
— Но…
— Прави каквото ти казвам.
Жан Луи пресече уплашен лъча. Трейси затаи дъх. Нищо не се случи.
— Добре. Сега ще излезем много бавно от спалнята.
— А после? — Очите на Жан Луи изглеждаха огромни зад очилата.
— После ще бягаме, приятелю.
Сантиметър по сантиметър те тръгнаха заднешком през лъчите към завесата, откъдето те излизаха. Когато и достигнаха, Трейси пое дълбоко дъх.
— Добре. Когато кажа „готово“, ще излезем по пътя, по който влязохме.
Жан Луи преглътна и кимна. Трейси чувстваше как дребното му тяло трепереше.
— Готово!
Те се обърнаха и хукнаха към вратата. Жан Луи я следваше по петите. Алармената инсталация се включи в мига, в който излязоха от лъчите. Звукът беше проглушителен и разтърсващ.
Трейси полетя с всички сили към тавана, а после нагоре по въжената стълба. Жан Луи бягаше непосредствено зад нея. Трейси пребяга през покрива, спусна се по бръшляна и двамата се затичаха през двора към стената, където ги очакваше втората стълба. Миг след това се прехвърлиха върху покрива на камионетката и мигновено се спуснаха долу. Трейси скочи на шофьорското място, а Жан Луи до нея.
Когато камионетката тръгна бързо надолу по страничния път, Трейси забеляза черна кола, паркирана под група дървета. За миг фаровете й осветиха вътрешността на колата. Зад волана седеше Джеф Стивънс, а до него — огромен доберман. Трейси се засмя с цяло гърло и в момента, в който премина бързо край колата, изпрати на Джеф въздушна целувка.
От далечината се чу воят на приближаващи полицейски сирени.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Биариц, разположен на югозападния морски бряг на Франция, е изгубил до голяма степен своя блясък от края на деветнадесети и началото на двадесети век. Известното по-рано „Казино Белвю“ е затворено и се нуждае от сериозен ремонт, а Градското казино на улица Мазагран представлява сега полуизоставена сграда, в която са се настанили няколко малки магазинчета и някакво училище по танци. Старите вили по хълмовете са придобили вид на западнали благородници.
Въпреки това в разгара на сезона, тоест от юли до септември, богатите и титуловани особи от Европа продължават да се тълпят в Биариц, за да се отдават на удоволствията на хазарта, слънцето и спомените си. Онези, които не притежават свои замъци, отсядат в луксозния хотел „Палас“ на авеню Императрис 1. Бивша лятна резиденция на Наполеон III, хотелът е разположен върху един нос над Атлантическия океан, сред импозантна по своята красота природа: от едната му страна има морски фар, ограден от огромни назъбени скали, издигащи се направо от сивия океан като някакви праисторически чудовища, а от другата — от дъсчена пътека.
Един следобед към края на месец август френската баронеса Маргьорит дьо Шантии премина бързо през фоайето на хотел „Палас“. Баронесата беше елегантна млада жена с пригладена тъмноруса коса. Носеше зелено-бяла копринена рокля, подчертаваща фигура, която караше жените да се обръщат след нея и да я оглеждат със завист, а мъжете да зяпат с отворена уста.
Баронесата отиде на рецепцията.
— Ma clef, s’il vous plait — помоли тя с очарователен френски акцент.
— Разбира се, баронесо.
Служителят подаде ключа на Трейси заедно с няколко получени по телефона съобщения.
Докато Трейси вървеше към асансьора, някакъв смачкан на вид мъж с дебели очила се извърна рязко от витрината с изложени шалове, блъсна се в нея и бутна на земята ръчната й чантичка.