— Божичко! — възкликна той. — Ужасно съжалявам. — Вдигна чантичката й и я подаде. — Моля да ме извините. — Говореше със средноевропейски акцент.
Баронеса Маргьорит дьо Шантии му кимна високомерно и отмина.
Един прислужник я покани да влезе в асансьора и я изкачи до третия етаж. Трейси си бе избрала апартамент 312, защото знаеше, че често пъти изборът на стая в хотел имаше същото значение, както и изборът на самия хотел. В Капри това бе вила 522, на остров Майорка — кралският апартамент в Сон Вида с изглед към планините и разположения в далечината залив. В Ню Йорк бе апартамент 4717 на най-горния етаж на хотел „Хелмсли палас“, а в Амстердам — стая 325 в „Амстел“, в която човек се приспива от успокоителния плясък на водите в канала.
От апартамент 312 на хотел „Палас“ се откриваше панорамен изглед както към океана, така и към града. Трейси можеше да наблюдава от всеки прозорец как вълните се разбиват във вековните скали, подаващи се от морето като удавници. Точно под нейния прозорец се виждаше огромен плувен басейн с формата на бъбрек. Неговата ясносиня вода контрастираше ярко със сивия океан. До басейна имаше голяма тераса с чадъри, под които гостите на хотела можеха да се подслонят от лятното слънце. Стените на апартамента бяха тапицирани със синьо-бяла копринена дамаска и с мраморни первази, а килимите и завесите имаха цвета на увехнали рози. Времето бе покрило с мека патина дървените части на вратите и капаците на прозорците.
Трейси заключи вратата след себе си, свали плътно прилепената си руса перука и масажира главата си. Ролята на баронеса й подхождаше най-добре. В книгата на Дебре „Перове и барони“ и в „Almanach de gotha“ имаше стотици титли, от които можеше да избира. Там имаше голям брой знатни дами, дукеси, принцеси, баронеси и херцогини от повече от двадесет страни. Книгите се оказаха безценни за Трейси, защото описваха фамилни истории отпреди векове и споменаваха имена на бащи, майки и деца, заедно с училищата, които са посещавали, домовете и адресите им. За нея представляваше проста работа да си избере някоя прочута фамилия и да се обяви за нейна далечна родственица — особено за богата далечна родственица. Хората толкова много се впечатляваха от титли и пари.
Трейси си спомни за непознатия, който се блъсна в нея във фоайето на хотела, и се усмихна. Вече се беше започнало.
Същата вечер в 8.00 часа баронеса Маргьорит дьо Шантии седеше в бара на хотела, когато мъжът, който се бе блъснал в нея, приближи масата й.
— Извинете — каза стеснително той, — но трябва отново да ви се извиня за моята ужасна несръчност днес следобед.
Трейси миловидно му се усмихна.
— Няма нищо. Всичко стана съвсем случайно.
— Вие сте безкрайно внимателна. — Той се подвоуми. — Ще се почувствам много по-добре, ако ми позволите да ви почерпя нещо.
— Oui. Щом като настоявате.
Той хлътна в стола пред нея.
— Позволете да ви се представя. Аз съм професор Адолф Цукерман.
— Маргьорит дьо Шантии.
Цукерман даде знак на келнера.
— Какво пиете? — обърна се Цукерман към Трейси.
— Шампанско. Но може би…
Той вдигна уверено ръка и я спря.
— Мога да си го позволя. Всъщност, аз съм пред прага на такава възможност, която ще ми позволи да имам всичко на този свят.
— Наистина ли? — Трейси едва-едва му се усмихна. — Това е чудесно за вас.
— Да.
Цукерман поръча бутилка шампанско, после се обърна към Трейси.
— Случи ми се нещо крайно необикновено. Всъщност, не бива да го разисквам с непознати хора, но е толкова вълнуващо, че не мога да го тая в себе си. — Той се приведе към нея и сниши глас. — Да ви кажа истината, аз съм най-обикновен учител или по-скоро бях, до неотдавна. Преподавам история. Много е забавна, разбирате ли, но не дотам вълнуваща.
Трейси слушаше, а върху лицето й бе изписан учтив интерес.
— Искам да кажа, че не беше допреди няколко месеца.
— Мога ли да ви попитам какво се случи преди няколко месеца, професор Цукерман?
— Правех едно проучване върху Испанската армада и търсех разни неща, които биха направили темата по-интересна за моите ученици, та в местния музей се натъкнах на стар документ, който по непонятен за мен начин се бе смесил с други писмени материали. В този документ се съобщава за една секретна експедиция, изпратена от принц Филип през 1588 година. Единият от корабите, който бил натоварен със златни кюлчета, се предполагало, че е потънал по време на буря и изчезнал безследно.
Трейси го гледаше замислено.
— Предполагало се, че е потънал!
— Точно така. Но според този летопис капитанът и екипажът потопили нарочно кораба в едно пусто и скалисто заливче, като възнамерявали по-късно да се върнат и да извадят съкровището. Но ги нападнали пирати и ги избили до един. Документът се е запазил единствено поради това, че никой от моряците на пиратския кораб не е знаел да чете или пише. Не са и подозирали какво държат в ръцете си. — Гласът му трепереше от вълнение. — Сега — той понижи глас и се огледа, за да се увери, че не го чува никой друг, и продължи — притежавам този документ с най-подробни указания за това как се стига до съкровището.