— Какво щастливо за вас откритие, професоре — в гласа й се долавяше нотка на възхищение.
— Това злато на кюлчета вероятно струва сега около петдесет милиона долара — каза Цукерман. — Остава ми само да го извадя.
— И какво ви спира?
Той сви смутено рамене.
— Пари. Трябва да екипирам цял кораб, за да извадя съкровището на повърхността.
— Разбирам. Колко би могло да струва всичко това?
— Сто хиляди долара. Трябва да ви призная, че направих една непростима и глупава грешка. Изтеглих двадесет хиляди долара, това са спестяванията ми за цял живот, и пристигнах в Биариц да играя комар в казиното, окрилен от единствената надежда, че ще спечеля достатъчно и… — Гласът му постепенно заглъхна.
— И ги загубихте.
Той кимна. Трейси видя зад стъклата на очилата как очите му се просълзиха.
Шампанското пристигна, келнерът отвори бутилката и отля от златистата течност в чашите им.
— Bonne chance — вдигна тост Трейси.
— Благодаря.
Те отпиха от питието и млъкнаха замислени.
— Моля да ми простите, че ви занимавам с всичко това — каза Цукерман. — Не бива да разказвам за затрудненията си на такава красива дама като вас.
— Но вашата история е очарователна — убеди го тя. — И вие сте сигурен, че златото е там, oui?
— В това не съществува и капка съмнение. Аз притежавам оригиналните нареждания за товара и карта, съставена лично от капитана. Зная и точното местонахождение на съкровището.
Трейси проучваше човека пред нея със замислено изражение на лицето си.
— Но се нуждаете от сто хиляди долара?
Цукерман печално се подсмихна.
— Да. За съкровище от петдесет милиона — той отпи глътка от шампанското.
— C’est possible… — Тя се спря.
— Какво казахте?
— Не сте ли мислили за съдружник?
Той учудено я погледна.
— Съдружник ли? Не. Смятам да направя всичко сам. Но сега, след като изгубих всичките си пари… — Гласът му отново заглъхна.
— Професор Цукерман, да предположим, че ви дам тези сто хиляди долара?
Той поклати глава.
— В никакъв случай, баронесо. Не бих си го простил. Напълно е възможно да изгубите парите си.
— Но след като сте сигурен, че съкровището е там…?
— О, абсолютно съм сигурен в това. Но стоте хиляди могат да пропаднат. Тук няма никаква гаранция.
— В живота съществуват много малко гаранции. Вашият проблем е tres interessant. Ако ви помогна, това може да се окаже изгодно и за двама ни.
— Не. Никога няма да си простя, ако поради някаква незначителна вероятност вие изгубите парите си.
— Мога да си го позволя — увери го тя. — А аз бих могла и да получа много от тази инвестиция, n’est-ce pas?
— Разбира се, съществува и такава възможност — съгласи се Цукерман. Той седеше и преценяваше възможностите, очевидно разкъсван от съмнения. Най-сетне каза: — След като е такова желанието ви, ще делим по равно.
Тя доволно се усмихна.
— D’accord. Приемам.
Професорът добави бързо:
— Естествено, след като покрием разходите.
— Naturellement. Кога започваме?
— Незабавно. — Професорът неочаквано се оживи. — Вече съм намерил кораб, който ми се ще да използвам. Снабден е с модерна драга и има екипаж от четирима души. Естествено и на тях ще трябва да дадем малък процент от онова, което извадим.
— Bien sur.
— Трябва да започнем колкото може по-бързо, в противен случай ще изпуснем кораба.
— Мога да ви доставя парите след пет дни.
— Великолепно! — възкликна Цукерман. — Това ще ми даде възможност да приключа с всички приготовления. Каква случайна среща и за двама ни, нали?
— Oui. Sans doute.
— За нашето приключение. — Професорът вдигна чашата си.
Трейси също вдигна чаша и каза:
— Нека всичко се окаже така доходно, както чувствам, че ще бъде.
Двамата се чукнаха. Трейси погледна през залата и замръзна. На една маса в най-отдалечения ъгъл седеше Джеф Стивънс и я наблюдаваше с весела усмивка на лицето. С него седеше привлекателна жена, цялата блеснала от бижута.