Клубът обикновено се изпълваше от красиви млади жени, придружавани от по-възрастни богати господа, и рано или късно жените попадаха в ръцете на Гранжие. Дребен мъж с идеални черти, воднисти кафяви очи и меки чувствени устни, той бе висок малко повече от метър и шестдесет. Съчетанието на външността с дребната му фигура привличаха жените като магнит.
— Завладяваща си, cherie, но за нещастие на двама ни съм ужасно влюбен в друга.
И това бе самата истина. Другата естествено биваше сменяна всяка седмица, защото в Биариц пристигаха безкрайно много красиви млади жени и Арман Гранжие даваше на всяка една възможност да поживее малко в охолство и безгрижие.
Връзките на Гранжие с подземния свят и полицията бяха достатъчно силни, за да поддържа казиното си. Беше си проправил пътя нагоре чрез спекулации и разпространение на наркотици, докато накрая стана собственик на малкото си феодално имение в Биариц. Онези, които му се изпречваха на пътя, разбираха твърде късно колко страшен можеше да се окаже този дребен мъж.
Сега Арман Гранжие подлагаше Адолф Цукерман на кръстосан разпит.
— Разкажи ми повече за тази баронеса, с която си уговорил да извади потъналото съкровище.
Яростният тон в гласа му подсказа на Цукерман, че нещо се е объркало, ужасно се е объркало. Той преглътна и започна да разказва:
— Ами, вдовица е, мъжът й завещал много пари и тя каза, че ще участва със сто хиляди долара. — Тонът на собствения му глас му вдъхна увереност да продължи. — Веднъж да получим парите, ние естествено ще й кажем, че корабът, с който ще вадим съкровището, е претърпял авария и са ни необходими още петдесет хиляди. После ще поискаме още сто хиляди и по-нататък вече знаеш, както винаги.
Той видя изписалото се върху лицето на Арман Гранжие презрение.
— Какво… какво се е случило, шефе?
— Случило се е това — продължи Гранжие със стоманен глас, — че един мой човек току-що ми се обади от Париж. Изработил е фалшив паспорт на твоята баронеса. Истинското й име е Трейси Уитни и е американка.
Устата на Цукерман изведнъж пресъхна. Той облиза устни.
— Тя… тя наистина прояви интерес, шефе!
— Balle! Conneau! Тя е мошеничка. Опитал си се да продаваш краставици на краставичар.
— Тогава з… защо тя каза „да“? Защо просто не ме отряза веднага?
Гласът на Арман Гранжие бе ледено студен.
— Не зная, професоре, но имам намерение да науча. И когато това стане, ще пратя тази дама да поплува в залива. Никой не може да прави Арман Гранжие на глупак. Сега вдигни телефона. Кажи й, че твой приятел ти е предложил половината от парите и че аз отивам да я посетя. Можеш ли да го уредиш?
— Разбира се, шефе. Не се тревожи — отвърна с готовност Цукерман.
— Тревожа се — отвърна бавно Арман Гранжие, — много се тревожа за теб.
Арман Гранжие не обичаше потайностите. Номерът с потъналото съкровище се прилагаше векове наред, но жертвите трябваше да са наивници. Мошеник никога нямаше да се хване на тази въдица. Точно тази тайна безпокоеше Гранжие и той реши твърдо да я разгадае. Научеше ли отговора, жената щеше да бъде предадена на Бруно Виченце. Бруно обичаше да се позабавлява със своите жертви, преди да се отърве завинаги от тях.
Арман Гранжие слезе от лимузината, след като тя спря пред хотел „Палас“, влезе във фоайето и отиде при Жул Бержерак, беловласия баск, който работеше в хотела от тринадесетгодишна възраст.
— Кой е номерът на апартамента на баронеса Маргьорит дьо Шантии?
Имаше строга заповед, според която на служителите на рецепцията бе забранено да съобщават номерата на стаите на гостите, но тази заповед не се отнасяше до Арман Гранжие.
— Апартамент триста и дванадесет, господин Гранжие.
— Merci.
— И стая двеста и единадесета също.
Гранжие спря.
— Какво?
— Баронесата е наела и стаята до нейния апартамент.
— Така ли? И кой живее в нея?
— Никой.
— Никой? Сигурен ли си?
— Oui, monsieur. Държи я винаги заключена. На камериерките е наредено да не влизат в нея.
Върху лицето на Гранжие се изписа озадачено изражение.
— Имаш ли шперц?
— Разбира се.
Без ни най-малко колебание той бръкна под гишето, извади шперц и го подаде на Арман Гранжие. Жул видя как Арман Гранжие тръгна към асансьора. С човек като Гранжие не биваше никога да се спори.
Арман Гранжие стигна до апартамента на баронесата и видя, че вратата е открехната. Той я бутна и влезе. Холът беше празен.
— Ало. Има ли някой тук?
От съседната стая се чу мелодичен женски глас.
— В банята съм. След минутка ще дойда. Моля, почерпете се с някаква напитка.