— Тя не е дошла тук да вдига изпуснати по улицата карфици.
— А защо смятате е тук?
— И аз не съм сигурен. Мога само да ви кажа, че ще бъде нещо голямо.
— Колкото е по-голямо, толкова по-добре — отвърна самодоволно комендант Рамиро. — Ще следим всяко нейно движение.
Когато се събуди сутринта, замаяна от мъчителното спане в кревата, проектиран от Томас де Торкемада, Трейси си поръча лека закуска с горещо черно кафе и отиде до прозореца, гледащ към „Прадо“. Музеят представляваше внушителна крепост, изградена от камък и червени тухли, изпечени от местни материали, заобиколена от трева и дървета. Отпред се извисяваха две дорийски колони, а двойни стълбища от двете страни водеха нагоре до предния вход. На нивото на улицата имаше и два странични входа. Пред музея се редяха ученици и туристи от десетки страни и точно в 10.00 часа пазачите отвориха двата големи предни портала и посетителите започнаха да преминават през въртящата се врата в центъра и през двата странични входа.
Телефонът иззвъня и Трейси се стресна. Никой освен Гюнтер Хартог не знаеше, че е в Мадрид. Тя вдигна телефонната слушалка.
— Ало?
— Buenos dias, senorita — чу се познат глас. — Обаждам ви се от Търговската камара в Мадрид, получих нареждания да направя всичко, за да може престоят ви в нашия град да бъде приятен.
— Откъде знаеш, че съм в Мадрид, Джеф?
— Сеньорита, Търговската камара знае всичко. Това първо посещение ли ви е тук?
— Да.
— Bueno! Тогава мога да ви покажа някои места. Колко възнамеряваш да останеш тук, Трейси?
Това беше важен въпрос.
— Не съм сигурна — отвърна безгрижно тя. — Колкото да си купя нещичко и да поразгледам забележителностите. А ти какво правиш в Мадрид?
— Същото — отвърна той в нейния дух. — Пазаруване и разглеждане на забележителности.
Трейси не вярваше в съвпадения, но този път Джеф Стивънс положително се намираше по същата причина — да открадне „Puerto“.
— Свободна ли си да вечеряме заедно? — запита той.
— Да — отвърна смело тя.
— Добре. Ще запазя маса в „Джоки“.
Трейси наистина не хранеше никакви илюзии по отношение на Джеф, но когато слезе от асансьора, пристъпи във фоайето и го видя, че я чака, някак си безпричинно се зарадва.
Джеф я хвана за ръката.
— Fantastico, querida! Изглеждаш великолепно — каза той.
Трейси бе подбрала много внимателно тоалета си. Носеше морскосин костюм от Валентино, с руска самурена кожичка около врата, лачени обувки и чанта с цвета на костюма.
Даниел Купър, седнал на малка кръгла маса в ъгъла на фоайето с чаша вино пред себе си, наблюдаваше как Трейси поздрави своя кавалер и почувства прилив на огромна енергия. Правдата е на моя страна, е казал Бог, аз съм негов меч и негово оръжие за отмъщение. Моят живот е покаяние и вие ще ми помогнете в моето възмездие. Аз ще те накажа.
Купър знаеше, че нито една полицейска сила в света не е достатъчно умна да залови Трейси Уитни. Но аз ще я заловя, мислеше си той. Тя принадлежи само на мен.
Трейси се беше превърнала в нещо повече от служебна задача за Даниел Купър. Превърнала се бе в идея-фикс. Той носеше снимките и досието й навсякъде със себе си и нощем, преди да си легне, ги разглеждаше с любов. Пристигна твърде късно в Биариц, за да я залови, изплъзна му се в Майорка, но сега, след като Интерпол попадна отново на следите й, Купър бе твърдо решен да не я изпуска повече.
Нощем сънуваше Трейси. Тя стоеше гола в огромна клетка и го умоляваше да я пусне на свобода. Обичам те, казваше й той, но никога няма да те пусна на свобода.
„Джоки“ се оказа малък и елегантен ресторант на Amador de los Rios.
— Храната тук е превъзходна — обеща й Джеф: Трейси мислеше, че Джеф сега е необикновено красив. От него се излъчваше някакво вътрешно вълнение, което съвпадаше и с нейното, и тя се досещаше защо: двамата се конкурираха, противопоставяха един на друг своята съобразителност в една игра с много високи залагания. Но аз ще спечеля, мислеше си Трейси. Ще открия начин да открадна тази картина от „Прадо“ преди него.
— Носи се странен слух — каза Джеф.
— Какъв слух? — насочи тя вниманието си към него.
— Да си чувала някога за Даниел Купър? Детектив в застрахователно дружество, изключително умен човек.
— Не съм. И защо да съм чувала за него?