— Хайде. Няма да те чакам цяла нощ.
Две-едно-пет. Така е.
— Две-едно-пет-пет-пет-девет-три-нула-едно.
Сержантът на бюрото избра номера и подаде телефонната слушалка на Трейси. Чуваше се как телефонът звъни. Звънът продължаваше. От другата страна обаче не се обаждаше никой. Чарлс трябва да си е вкъщи.
Сержантът се обади:
— Време е — и понечи да й вземе слушалката.
— Моля ви, почакайте! — извика тя.
Изведнъж обаче си спомни, че Чарлс изключва нощем телефона си, за да не го безпокоят. Тя се вслушваше в продължителния звън и разбра, че няма да може да се свърже с него.
— Свърши ли? — запита я сержантът.
— Свърших — отвърна тя с глух глас.
Полицай по риза с къси ръкави отведе Трейси в едно помещение, където я записаха и взеха отпечатъци от пръстите й, после я поведе по някакъв коридор и накрая я заключи сама в килия.
— Утре сутринта ще те разпитат — уведоми я полицаят. После си тръгна и я остави сама.
Всъщност, това не е истина, помисли си Трейси. Всичко е просто един сън. О, божичко, моля те, нека това да не е истина!
Вонящото легло в килията обаче беше истинско, истинска беше и тоалетната чиния без седалка в ъгъла, истински бяха и железните решетки.
Нощта се изнизваше безкрайно дълго. Ако бях успяла да се свържа с Чарлс. Нуждаеше се от него повече, отколкото от всеки друг човек на света. Трябваше да му се доверя веднага. Ако бях го сторила, сега нямаше да ми се случи това.
Точно в 6.00 някакъв отегчен пазач донесе закуска на Трейси от изстинало кафе и студена овесена каша. Не успя дори да се докосне до нея. Стомахът й се беше свил на кълбо. В 9.00 часа пристигна полицайка.
— Време е да тръгваме, миличка — и отключи вратата на килията.
— Трябва да се обадя по телефона — каза Трейси. — Много е…
— По-късно — отвърна полицайката. — Нали не искаш съдията да те чака? Долният му кучи син!
Тя придружи Трейси по някакъв коридор, после преминаха през една врата и влязоха в заседателна зала.
На съдийския стол беше седнал доста възрастен съдия. Главата и ръцете му трепереха. Пред него стоеше областният прокурор Ед Топър, дребен, надхвърлил четиридесетте мъж, с ниско подстригана посивяла коса и студени черни очи.
Отведоха Трейси до една скамейка и миг след това съдебният пристав извика: „Някакви искания срещу Трейси Уитни?“ Трейси забеляза, че я водят към подсъдимата скамейка. Съдията преглеждаше някакъв лист хартия пред себе си, а главата му подскачаше нагоре-надолу.
Сега. Сега беше моментът Трейси да обясни на някой авторитетен човек цялата истина за случилото се. Тя стисна ръце, за да не треперят.
— Ваша светлост, не беше убийство. Стрелях в него, но стана съвсем случайно. Исках само да го сплаша. Опита се да ме изнасили…
Прокурорът я прекъсна:
— Ваша светлост, не виждам никакъв смисъл да се губи времето на съда. Тази жена е влязла с взлом в дома на мистър Романо, въоръжена с тридесет и два калибров револвер, откраднала е картина от Реноар на стойност половин милион долара, а когато мистър Романо я заловил на местопрестъплението, най-хладнокръвно е стреляла в него и го е повалила на земята.
Трейси почувства как кръвта нахлува в главата й.
— Какви… какви ги говорите?
Това не направи никакво впечатление. Прокурорът каза рязко:
— Разполагаме с оръжието, с което е ранила господин Романо. Върху него са останали отпечатъци от нейните пръсти.
Ранен! Значи Джоузеф Романо е жив! Това означава, че не е убила никого!
— Избягала е с картината, ваша светлост. Вероятно тя вече се намира в ръцете на някой укривател на крадени вещи. Поради тази причина щатът моли Трейси Уитни да бъде осъдена за опит за убийство и въоръжен грабеж, а освобождението й под гаранция да възлиза на половин милион долара.
Съдията се обърна към Трейси, която стоеше като замаяна.
— Представлява ли ви някой?
Тя дори не го чу.
Съдията повиши глас.
— Имате ли адвокат?
— Не. Аз… онова, което каза този човек, не е истина. Аз никога…
— Разполагате ли с пари за адвокат?
В банката имаше влог. И Чарлс беше насреща.
— Аз… не, ваша светлост, аз не разбирам.
— Съдът ще ви назначи адвокат. Ще останете в затвора или ще бъдете освободена под гаранция срещу половин милион долара. Следващият случай!
— Почакайте! Това е грешка! Аз не съм…
Не си спомняше да са я извеждали от съдебната зала. Назначеният от съда адвокат се казваше Пери Поуп. Беше около четиридесетгодишен, с изсечено, интелигентно лице и приятни сини очи. Трейси начаса го хареса.