— Хайде!
— Не! — извика Трейси. — Не, моля ви! — Вдигна глава към съдията. — Станала е ужасна грешка, ваше благородие. Аз…
Почувства, че приставът я стисна по-силно за ръката, и разбра, че няма никаква грешка. Бяха я изиграли. Сега щяха да я унищожат.
Както унищожиха и майка й.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Новината за престъплението на Трейси Уитни и нейната присъда се появи на първата страница на Ню Орлиънс куриър, придружена от полицейската й снимка. Големите телеграфни агенции поеха случката и мигновено я разпратиха на съответните вестници из цялата страна. Когато изведоха Трейси от съдебната зала, за да изчака колата, с която щяха да я превозят до щатския затвор, тя беше заобиколена от тълпа телевизионни репортери. Трейси скри от унижение лице, но не успя да убегне от окото на камерите. Джо Романо беше голямата бомба и опитът за покушение върху живота му от страна на една привлекателна крадла представляваше дори по-голяма сензация. На Трейси й се струваше, че е заобиколена от врагове. Чарлс ще ме измъкне, повтаряше си непрестанно тя. О, Боже, моля те, нека Чарлс ме измъкне. Не мога да родя нашето дете в затвора.
Едва на следващия следобед разрешиха на Трейси да се обади по телефона.
— Кабинетът на господин Станхоуп — прозвуча гласът на Хариет.
— Хариет, тук е Трейси Уитни. Искам да говоря с господин Станхоуп.
— Един момент, мис Уитни. — Трейси усети нерешителността в гласа на секретарката. — Сега… сега ще проверя дали господин Станхоуп е тук.
След дълго и мъчително чакане Трейси чу най-сетне гласа на Чарлс. Щеше да се разплаче от облекчение.
— Чарлс…
— Трейси? Ти ли си, Трейси?
— Да, скъпи. О, Чарлс, откога се мъча да се свържа с теб…
— Просто не съм на себе си, Трейси! Тукашните вестници са пълни с невероятни истории за теб… Не мога да повярвам онова, което пишат.
— И в него няма капка истина, скъпи. Капка. Аз…
— Защо не ми се обади?
— Опитах се. Не успях да те намеря. Аз…
— Къде се намираш сега?
— В… в затвора на Ню Орлиънс. Чарлс, ще ме пратят в затвора за нещо, което не съм извършила. — За неин ужас тя се разплака.
— Не затваряй. Чуй ме. Вестниците пишат, че си стреляла по някакъв мъж. Нали това не е истина?
— Стрелях в него, но…
— Значи е истина.
— Не е така, както го описват, скъпи. Ни най-малко. Всичко ще ти обясня. Аз…
— Трейси, призна ли се за виновна в опит за убийство и в кражба на картина?
— Да, Чарлс, само че…
— Боже господи, ако си имала нужда от пари, защо не обсъди това с мен… Да се опиташ да убиеш някого… просто не ми го побира умът. И родителите ми не могат да го повярват. Днес си на първата страница на сутрешното издание на филаделфийския Дейли нюз. Семейство Станхоуп се забърка за първи път в скандал.
Трейси долови самоконтрола в гласа на Чарлс и разбра дълбочината на неговите чувства. Тя отчаяно се надяваше на него, а той се оказа на тяхна страна. Едва се въздържа да не закрещи.
— Скъпи, така имам нужда от теб. Ела тук, моля те! Само ти можеш да оправиш всичко.
Последва дълга тишина.
— Струва ми се, че няма кой знае какво за оправяне. След като си признала, че си извършила всичко. Семейството ми не може да си разреши да се забърква в подобни истории. Убеден съм, че разбираш. Това е ужасен удар за всички ни. Очевидно не съм те познавал достатъчно добре.
Всяка негова дума й въздействаше като удар с чук. Целият свят се рушеше отгоре й. Чувстваше се по-самотна от всеки друг път. Сега нямаше вече към кого другиго да се обърне.
— Ами… ами какво ще стане с бебето?
— Можеш да постъпиш с бебето така, както намериш за най-добре — каза Чарлс. — Съжалявам, Трейси!
Телефонната връзка прекъсна.
Трейси продължаваше да държи безмълвната слушалка в ръка.
Една затворничка зад нея я подкани:
— Свърши ли с телефона, мила, че искам да се обадя на адвоката си.
Когато върнаха Трейси в килията, полицайката я предупреди:
— Приготви се за тръгване утре сутринта. Ще те вземат в пет.
Дойде посетител. Ото Шмит изглеждаше остарял с няколко години, откакто го видя за последен път. Имаше болнав вид.
— Дойдох да ти кажа колко съжаляваме с жена ми. Знаем, че случилото се не е по твоя вина.