Защо Чарлс не беше казал това!
— С жена ми ще отидем на погребението на мисис Дорис.
— Благодаря ти, Ото.
Утре ще погребат и двете ни, помисли си опечалена Трейси.
Не успя да мигне цялата нощ, само лежеше върху тясното затворническо легло и се взираше упорито в тавана. Представяше си отново и отново разговора с Чарлс. Дори не й даде възможност да му обясни как стоят нещата.
Трябваше да помисли и за бебето. Беше чела за жени, които раждат в затвор, но тези разкази се различаваха толкова от действителния й живот, че оставяха у нея впечатлението, че се отнасят за хора от други планети. А сега й се случваше и на нея. Можеш да постъпиш с бебето така, както намериш за най-добре, й каза Чарлс. И въпреки това си помисли: те няма да ми го оставят. Ще ми го отнемат, защото ще бъда в затвора през целите следващи петнадесет години. По-добре детето да не научи нищо никога за майка си. Разплака се.
В 5.00 часа на следващата сутрин в килията на Трейси влезе полицай, придружен от полицайка.
— Трейси Уитни?
— Да — изненада се колко странно прозвуча гласът й.
— По заповед на криминалния съд на щата Луизиана ще бъдете преместена в Южния женски затвор на Луизиана. Да тръгваме, миличка.
Поведоха я по дълъг коридор, край килии, пълни със затворнички. Чуха се дюдюкания.
— Приятно пътуване, миличка…
— Кажи къде криеш картината, Трейси, и ще поделим паричките…
— Ако си тръгнала към големия дом, попитай за Ърнестин Литълчеп. Тя ще се погрижи много добре за тебе…
Трейси мина край телефона, от който се бе обадила на Чарлс. Довиждане, Чарлс!
Излезе отвън на двора. Там чакаше със запален мотор жълт затворнически автобус с решетки на прозорците. В него седяха вече пет-шест жени, охранявани от двама въоръжени пазачи. Трейси огледа лицата на своите спътнички. Върху лицето на едната се четеше предизвикателство, другата беше отегчена, а от останалите лъхаше отчаяние. Досегашният им живот бе вече приключил. Изгнанички, те щяха да бъдат заключени като животни в клетки. Трейси се питаше какви ли престъпления бяха извършили, имаше ли между тях невинни като нея и какво виждат самите те в нейното лице.
Пътуването до затвора сякаш беше безконечно, в автобуса бе задушно и смрадливо, но Трейси не забелязваше нищо. Беше потънала дълбоко в себе си и не забелязваше останалите си спътнички и буйната зеленина, край която се движеха. Намираше се в друго време и на друго място.
Виждаше се като малко момиченце на брега на океана, с майка си и баща си. Баща й я носеше на раменете си към водата и когато се разкрещя, баща й каза: „Не се дръж като бебе, Трейси“, после я цопна в студената, вода. Водата се затвори над главата й, тя започна да се задушава, но баща й я извади и отново я потопи. Оттогава изпитваше ужас от водата…
Аудиторията на колежа гъмжеше от студенти, родители и роднини. Бяха я избрали да произнесе прощалното слово. Тя говори в продължение на петнадесет минути и речта й преливаше от възвишен идеализъм, умни позовавания на миналото и блестящи мечти за бъдещето. Деканът й връчи почетния ключ на студентското братство Фи-Бета-Капа. Искам ти да го съхраняваш, обърна се Трейси към майка си, и изписалата се върху лицето на майка й гордост беше прекрасна.
Заминавам за Филаделфия, мамо. Назначиха ме на работа в една банка.
Извика я Ани Малер, най-добрата й приятелка. Ще обикнеш Филаделфия, Трейси. Тук има всевъзможни културни занимания. Градът е красив, а жените не достигат. Искам да ти кажа, че мъжете наистина са ненаситни! Мога да ти намеря място в банката, в която работя и аз…
Чарлс се любеше с нея. Тя наблюдаваше движещите се сенки по тавана и си мислеше: Колко ли момичета биха желали да са сега на мое място? Чарлс беше превъзходна партия. И веднага се засрами от мислите си. Обичаше го. Почувства как влиза в нея, как се разгорещява повече и повече, как накрая сякаш избухна и се задъха. И ти ли си готова? А тя го излъга и каза да. Нали ти беше хубаво? Да, Чарлс. Продължи да мисли. В това ли се състоеше всичко? И отново я завладя чувство за грях…
— Ей, ти! На тебе говоря. Да не си оглупяла, за бога? Хайде, да вървим!
Трейси вдигна глава и видя, че се намира в жълтия автобус. Той беше спрял в някакъв двор, ограден с мрачна тухлена ограда. Поредица от девет огради, с опъната отгоре им бодлива тел, ограждаха петстотинте акра обработваема площ и гори от землището на Южния женски затвор на Луизиана.
— Ставай! — заповяда пазачът. — Пристигнахме.