Не ядеш нищо, каза майката на Трейси.
И за да й достави удоволствие, Трейси сложи с усилия няколко хапки в уста. Поднесоха й специална торта с десет свещички, келнерите изпяха „Честит рожден ден“, а останалите гости се обърнаха към тях, изръкопляскаха и Трейси се чувстваше като същинска принцеса. Изведнъж чу звъна на преминаващия отвън трамвай.
Звънът беше силен и настоятелен.
— Вечеря! — обяви Ърнестин Литълчеп.
Трейси отвори очи. В целия блок се заотваряха с трясък врати. Трейси остана да лежи на леглото и правеше опити да се върне в миналото.
— Хей! Кльопачка! — извика младата пуерториканка.
При мисълта за ядене й се повдигна.
— Не съм гладна.
Паулита, дебелата мексиканка, каза:
— Es llano. Всичко е много просто. На тях не им пука гладна ли си, или не. Всички са длъжни да се явят в трапезарията.
Затворничките започнаха да се подреждат отвън в коридора.
— Размърдай се или ще ти видят сметката — предупреди я Ърнестин.
Не мога да мръдна, мислеше си Трейси. Оставам тук.
Нейните съквартирантки излязоха от килията и се наредиха в редица по две. Ниска, набита надзирателка със силно изрусена коса забеляза легналата Трейси.
— Ей, ти! — извика тя. — Не чу ли звънеца? Ставай!
— Не съм гладна, благодаря ви — отвърна Трейси. — Моля да ме извините.
Надзирателката опули от удивление очи. После връхлетя като фурия в килията и застана разкрачено до леглото на Трейси.
— За коя, но дяволите, се смяташ? Да не искаш да те обслужват в стаята? Я си размърдай задника и се нареждай на опашката! Бих могла да подам рапорт. Случи ли се отново, отиваш в карцера. Ясно ли е?
Трейси не я разбра. Не разбираше нищо от онова, което ставаше около нея. Тя се свлече от леглото, излезе от килията и се нареди на опашката. Застана до една чернокожа.
— Защо Трябва да…
— Млък! — изръмжа Ърнестин Литълчеп с крайчеца на устата. — Забранено е да се говори в строя.
Подкараха жените по тесен и мрачен коридор, през две редици врати за безопасност и ги въведоха в огромна трапезария, пълна с големи дървени маси и столове. Имаше и дълъг шубер, от масите зад който се вдигаше пара. Затворничките се наредиха пред него, за да получат храната си. Менюто се състоеше от оводнено ядене с риба, омекнал зелен грах, безцветен крем карамел и по избор чаша слабо кафе или консервирано плодово питие. В тенекиените чинии изсипваха с черпаци от отблъскващата храна, докато жените се придвижваха в опашката, а обслужващите зад шубера други затворнички подвикваха непрестанно: „Минавай! Следващата… Минавай! Следващата…“
Подадоха храната и на Трейси, а тя застана объркана и не знаеше къде да отиде. Огледа се за Ърнестин, но чернокожата не се виждаше никъде. Трейси доближи една от масите, на която седяха Лола и дебелата Паулита. На масата имаше още двадесет жени, които поглъщаха храната като гладни вълчици. Трейси погледна съдържанието на своята чиния и я бутна встрани; отново й се повдигна.
Паулита се присегна и грабна чинията.
— Ако не го искаш, ще го взема аз.
— Хей, трябва да ядеш, инак няма да устискаш дълго тук.
Не ми се живее, помисли, обзета от безнадеждност Трейси. Искам да умра. Как тези жени могат да търпят подобен живот? Откога ли са тук? От месеци? Години?… Спомни си отново за вонящата килия и за отвратителния дюшек и й се прииска да изкрещи. Стисна силно зъби, за да не издаде звук.
Мексиканката я заговори:
— Хванат ли те, че не ядеш, и хайде в карцера. — Тя забеляза изписалото се недоумение върху лицето на Трейси. — Дупката… в самостоятелната килия. Няма да ти хареса. — Тя се приведе напред. — За първи път ли си в драголника, а? Е добре, ще ти дам един съвет, querida. Тук командва Ърнестин Литълчеп. Дръж се мило с нея и си наред.
Тридесет минути след влизането на жените в трапезарията се разнесе звън и всички се изправиха на крака. Паулита грабна останалото от съседната чиния грахово зърно. Трейси се нареди до нея в редицата и жените тръгнаха под строй обратно към килиите си. Вечерята беше свършила. Беше четири часът следобед — оставаха й да издържи още пет часа до угасването на осветлението.