Тялото й беше като изпънато и парализирано. Тя полегна на леглото и в следващия миг почувства как нещо пълзи към врата й. Едва не изкрещя. Трябва да издържа до сутринта. Всичко ще се уреди утре сутринта, мислеше Трейси.
В 3.00 вече не можеше да държи очите си отворени. Заспа.
Събуди се от някаква ръка, която затискаше устата й, и от други две ръце, сграбчили я за гърдите. Опита се на стане и да извика, но почувства как разкъсват пликчетата и нощницата й. Между бедрата и се пъхнаха ръце и започнаха да разтварят краката й. Трейси се бореше отчаяно и се мъчеше да стане.
— Спокойно — прошепна глас в тъмнината — и няма да ти се случи нищо лошо.
Трейси ритна с крак по посока на гласа. Докосна едра плът.
— Carajo! Дайте й да разбере на тази кучка — процеди задъхано гласът. — Свалете я на пода.
Върху лицето на Трейси се стовари корав юмрук. Някой се хвърли отгоре й, хвана я здраво и просто я задуши, неприлични ръце започнаха да я изнасилват.
Трейси успя да се освободи за миг, но една от жените я сграбчи и блъсна главата й в железните перила на леглото. Почувства как от носа й руква кръв. Хвърлиха я върху циментовия под, разтвориха ръцете и краката й и ги затиснаха. Трейси се бореше като обезумяла, но не можеше да се справи едновременно и с трите. Тя почувства как по тялото й плъзнаха хладни длани и топли езици. Разтвориха краката й и напъхаха в нея някакъв твърд и студен предмет. Тя се гърчеше безпомощно и отчаяно се опитваше да извика. Една ръка понечи да запуши устата й, но Трейси впи зъби в нея и отхапа с всичка сила.
Чу се сподавен вик.
— Кучка такава.
Върху лицето й заваляха юмруци… Болката я замайваше все повече и повече, докато накрая престана да чувства каквото и да е.
Събуди я дрънченето на звънеца. Лежеше напълно гола върху студения циментов под на килията. Трите й съкилийнички лежаха по леглата си.
Железния панталон крещеше по коридора:
— Ставайте, обличайте се!
Когато надзирателката мина край килията, тя забеляза Трейси, която лежеше на пода сред малка локва кръв, със смазано лице и със затворено и подуто око.
— Какво, по дяволите, става тук?
Тя отключи вратата и прекрачи в килията.
— Може да е паднала от леглото — предположи Ърнестин Литълчеп.
Надзирателката пристъпи до Трейси и я побутна с крак.
— Ей, ти! Ставай!
Трейси чу гласа, той идваше сякаш отдън земя. Да, помисли си тя. Трябва да стана, трябва да се махна оттук. Обаче не можеше дори да се помръдне. Тялото я болеше до мозъка на костите.
Надзирателката я сграбчи за лактите, изправи я в седнало положение, а Трейси почти изгуби съзнание от силната болка.
— Какво се е случило?
Трейси различи с едното си око неясните образи, които очакваха нейния отговор.
— Аз… аз — опита се да отговори Трейси, но не можеше да произнесе нито дума. Направи нов опит и някакъв дълбоко скрит в нея атавистичен инстинкт я подтикна да промълви: — Паднала съм от леглото…
Надзирателката се озъби:
— Не обичам умните серсемки. Сега ще те напъхам в карцера, та да се научиш да проявяваш по-голямо уважение.
Това беше като пълна забрава, като някакво завръщане в утробата на майка й. В тясната подземна килия нямаше никакви мебели с изключение на тънкия и износен дюшек, хвърлен направо върху студения циментов под. Някаква противна дупка на пода служеше за тоалетна. Трейси лежеше в тъмнината и си тананикаше със затворена уста някакви народни песни, на които много отдавна я беше научил баща й. Дори и не подозираше, че се намира на крачка от пълното загубване на разсъдъка.
Трейси нямаше представа къде е, но това беше без значение. Занимаваше я само болката от изтерзаното й тяло. Сигурно съм паднала и съм се ударила, но мама ще се погрижи за мен. Тя извика с изнемощял глас: Мамо… и като не получи отговор, отново заспа.
Спа четиридесет и осем часа, агонията се смени от болка, а болката от силно раздразнение. Трейси накрая отвори очи. Отвсякъде я заобикаляше небитие. Беше толкова тъмно, че не различаваше дори очертанията на килията. В съзнанието й нахлуха спомени. Бяха я завели на лекар. Думите му прозвучаха отново в ушите й… „Спукано ребро и фрактура на китката. Ще ги облепя с лейкопласт… Раните и натъртванията са лоши, но ще оздравеят. Пометнала е бебето…“
— О, бебче мое — простена Трейси. — Умъртвили са бебето ми.