Секретарката му влезе в кабинета.
— Господин Романо, пристигнал е куриер и носи билет за Рио де Жанейро. Да му напиша ли чек? Заплащането на билета е при неговото доставяне.
Рио де Жанейро? Романо поклати глава.
— Кажи му, че има някаква грешка.
Униформеният куриер се показа на вратата.
— Наредено ми е да предам билета на този адрес.
— Е, добре, наредили са ви го по погрешка. Какво е това, някакъв нов начин за раздвижване работата на авиолиниите ли?
— Не, господине. Аз…
— Я дайте да погледна аз. — Романо взе билета от куриера и го погледна. — Петък. Защо трябва да заминавам за Рио де Жанейро?
— Много уместен въпрос — разнесе се гласът на Антъни Орсати. Стоеше зад куриера. — И наистина защо, Джо?
— Това е някаква тъпа шега, Тони — Романо подаде обратно билета на куриера. — Върнете го там, откъдето са го изпратили, и…
— Почакай малко. — Антъни Орсати взе билета и го разгледа. — Тук е написано първа класа, място до пътеката, отделение за пушачи, до Рио де Жанейро в петък. Само в едно направление.
Джо Романо се засмя.
— Някой е допуснал грешка. — Той се обърна към секретарката си. — Мадж, обади се в бюрото на авиокомпанията и им кажи, че са глупаци. Някой мърляч ще си изпусне самолетния билет.
В кабинета влезе и помощник-секретарката Джолийн.
— Извинете, господин Романо. Куфарите пристигнаха. Да подпиша ли чека?
Джо Романо впи поглед в нея.
— Какви куфари? Никакви куфари не съм поръчвал.
— Кажете да ги внесат — разпореди се Антъни Орсати.
— Божичко! — изпъшка Романо. — Тук някой се е побъркал.
В кабинета влезе куриер с три куфара „Вютън“.
— Какво означава всичко това? Никога не съм поръчвал куфари!
Куриерът провери разписката за доставката.
— Тук е записано Джоузеф Романо, 217 Пойдрас стрийт, апартамент 408!
Джо Романо кипна от гняв.
— Хич не ме е грижа какво пише там. Не съм ги поръчвал. А сега ги махнете оттук.
Орсати заразглежда куфарите.
— С твоите инициали са, Джо.
— Какво? О! Почакай малко! Вероятно е някакъв подарък.
— Да не би да имаш рожден ден?
— Не. Но ги знаеш какви са разните му там производители. Винаги раздават подаръци.
— По работа ли заминаваш за Бразилия? — заинтересува се Орсати.
— Бразилия ли? — засмя се Джо Романо. — Трябва да е някаква шега, Тони.
Орсати се подсмихна, после се обърна към секретарката и куриерите.
— Вън!
Когато вратата се затвори зад тях, Антъни Орсати запита:
— Колко пари имаш в банковата си сметка, Джо?
Джо Романо го погледна озадачено.
— Не зная точно, но сигурно около хиляда и петстотин или две хиляди долара. Защо питаш?
— Просто така. Защо не се обадиш на банката и не провериш?
— Защо? Аз…
— Провери, Джо.
— Добре. Щом това ти доставя удоволствие. — Той позвъни на секретарката си. — Свържи ме с главната счетоводителка на Първа търговска банка.
След минута гласът на счетоводителката прозвуча в телефонната слушалка.
— Здравей, мила. Би ли ми съобщила наличната сума по текущата ми сметка? Рождената ми дата е четиринадесети октомври.
Антъни Орсати вдигна допълнителната слушалка. След малко счетоводителката отново се обади.
— Съжалявам, че ви накарах да почакате, господин Романо. До тази сутрин на вашата текуща сметка се водят триста и десет хиляди деветстотин и пет долара и тридесет и два цента.
Романо почувства как кръвта се отдръпва от лицето му.
— Колко?
— Триста и десет хиляди, деветстотин и пет долара и…
— Глупава кучка! — изкрещя тои. — Нямам толкова пари по моята сметка. Допуснали сте грешка. Дай да говоря с…
Почувства как му издърпват слушалката от ръката и как Антъни Орсати затваря телефона.
— И откъде са тези пари, Джо?
Джо Романо пребледня.
— Кълна ти се в бога, Тони, нямам представа какви са тези пари!
— Нямаш ли?