— Слушай, повярвай ми! Знаеш ли какво? Сигурно някой иска да ме натопи.
— Положително е някой, който много те харесва. Подарил ти е триста и десет хиляди долара, за да офейкаш. — Орсати се отпусна тежко на тапицираното с коприна кресло и дълго не сваляше погледа си от Джо Романо. После бавно заговори: — Всичко е било наредено, а? Билет само за отиване до Рио, нови куфари и… Като че си замислял да започнеш нов живот.
— Не! — В гласа на Джо Романо прозвуча уплаха. — Божичко, Тони, та ти ме познаваш много добре. Винаги съм ти бил верен. Ти си ми като роден баща.
Целият беше плувнал в пот.
На вратата се почука и Мадж подаде глава. Държеше някакъв плик.
— Извинявам се, че ви прекъсвам, господин Романо. Имате телеграма, но лично трябва да подпишете разписката.
Джо Романо отвърна с инстинкта на хванато в капан животно.
— Не сега. Зает съм.
— Ще я взема аз — обади се Антъни Орсати и стана от креслото, преди секретарката да е затворила вратата. Тай прочете телеграмата и впи поглед в Джо Романо.
С внезапно пресипнал глас, който Романо едва чуваше, Антъни Орсати каза:
— Ще ти я прочета, Джо: „С удоволствие потвърждаваме резервацията на Кралския апартамент за срок от два месеца, начиная от настоящия петък, първи септември, Рио де Жанейро.“ Това е твоята резервация, Джо. Вече няма да ти е необходима, нали?
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Андре Джилиан се беше заел в кухнята с приготовлението на spaghetti alla carbonara, голяма италианска салата и торта от круши, когато до ушите му долетя силен и застрашителен пукот, миг след който спокойното бръмчене на климатичната инсталация секна. Андре тропна с крак.
— Merde! Това не бива да става в нощта на играта — промълви той.
Андре се отправи с бързи крачки към електрическото табло и провери един по един бушоните. Нищо.
О, господин Поуп щеше просто да побеснее от яд. Просто да побеснее! Андре знаеше с какво нетърпение очакваше неговият работодател ежемесечните игри на Покер. Играта се беше превърнала вече в дългогодишна традиция, в която участваше една и съща група играчи. А сега без климатичната инсталация къщата щеше да е непоносима. Просто непоносима! През септември Ню Орлиънс се превръщаше в място единствено за културните. Човек не можеше дори и след залез слънце да си поеме дъх от горещината и влагата.
Андре се върна в кухнята и погледна кухненския часовник. Четири часът. Гостите пристигаха в осем. Мина му през ума да телефонира на господин Поуп за случилото се, но после си спомни: адвокатът го беше предупредил, че ще бъде зает през целия ден в съда. Горкият човек беше толкова зает. А и той имаше нужда от почивка. И ето какво се случи.
Андре извади малка черна телефонна книжка от едно кухненско чекмедже, откри някакъв телефонен номер и позвъни.
След три позвънявания металически глас произнесе напевно:
„Вие имате връзка със сервиза за климатични инсталации «Ескимо». Нашите техници са на работа навън. Ако оставите името, телефонния си номер и кратко съчинение, ние ще ви се обадим при първа възможност. Моля, изчакайте сигнала.“
По дяволите! Само в Америка човек е принуден да разговаря с машини.
В ушите на Андре прозвуча остър и неприятен сигнал. Той започна да нарежда в слушалката.
— Тук е домът на мосю Пери Поуп, номер двадесет и втори, Чарлс стрийт. Климатичната ни инсталация престана да работи. Моля, изпратете бързо някой да я поправи. Vite!
Той тръшна слушалката. Разбира се, че няма никой. Климатичните инсталации сякаш бяха изключили в целия този ужасен град. На техниците не им беше възможно да се справят с проклетата горещина и с влагата. Но щеше да е по-добре, ако пристигнат по-бързо. Господин Поуп беше човек с характер. С ужасен характер.
В продължение на трите години, през които Андре Джилиан работеше като готвач при адвоката, той се убеди напълно във влиятелността на своя работодател. Колко удивително! Толкова блясък в един съвсем млад човек. Пери Поуп сякаш се познаваше с всички. Достатъчно беше да щракне с пръсти и хората моментално скачаха на крака.
На Андре Джилиан му се стори, че къщата започна да се затопля. Ca va chier dur. Не се ли предприемаше нещо спешно, щеше да стане нещо лошо.
Андре се върна да нареже на тънко салама и салатата, но все не можеше да се отърси от ужасното си предчувствие, че вечерта е обречена на пълен провал.
Когато половин час по-късно входният звънец звънна, Андре плуваше вече в пот, а кухнята наподобяваше пещ. Джилиан побърза да отвори задната врата.
На прага стояха двама работници в комбинезони и сандъчета с инструменти в ръце. Единият от тях беше висок чернокож. Придружаващият го бял беше с няколко сантиметра по-нисък, с апатичен и отегчен израз на лицето. На задната алея се виждаше служебният им камион.