— Тони, залагаш или не?
Антъни Орсати насочи вниманието си към играта. На тази маса бяха печелени и губени огромни парични суми. Антъни Орсати винаги се разстройваше при загуба И това нямаше нищо общо с парите. Не понасяше да е на губещата страна в каквото и да е. Той се смяташе за краен победител по рождение. Единствено победителите се издигаха до неговото положение в живота. През последните шест седмици Пери Поуп печелеше но някакъв невероятен начин и тази вечер Антъни Орсати беше решил да пресече това негово щастие.
Тъй като играеха банка, всеки раздаващ картите избираше онази игра, в която се смяташе най-силен. Раздаваха се различни ръце, но която и игра да избереше, Антъни Орсати тази вечер неизбежно губеше. Той започна да залага по-крупни суми, играеше дръзко, правеше всичко възможно да си възстанови загубите. Към полунощ, когато прекъснаха играта, за да опитат приготвената от Андре вечеря, загубите на Орсати възлизаха на шестдесет хиляди долара, а Пери Поуп бе абсолютен победител.
Вечерята се оказа превъзходна. Обикновено Орсати се отдаваше с наслада на това среднощно пиршество, но тази вечер изгаряше от нетърпение да се върне отново на игралната маса.
— Нищо не ядеш, Тони — забеляза Пери Поуп.
— Не съм гладен.
Орсати се пресегна към сребърната кана за кафе, наля си в чашката от китайски порцелан и седна на масата за покер. Той наблюдаваше как останалите се хранеха и му се искаше да побързат. Изгаряше от нетърпение да си възвърне загубеното. Докато разбъркваше кафето си, в чашката падна някаква малка частица. Той я извади погнусен с лъжичка и я разгледа. Приличаше на мазилка. Той вдигна глава към тавана и нещо се поръси върху челото му. В същия миг дочу отгоре някакво трополене.
— Какво, по дяволите, става горе? — запита Антъни Орсати.
Пери Поуп тъкмо разправяше някакъв анекдот на инспектор Нюхауз.
— Извинявай, Тони, не чух какво каза.
Топуркането сега се чуваше много по-ясно. Върху зеленото сукно се посипа мазилка.
— Изглежда, имаш мишки — обади се сенаторът.
— Не и в тази къща — отвърна засегнато Пери Поун.
— Все пак очевидно е, че горе има нещо — изръмжа Орсати.
Върху масата със зелено сукно тупна по-едро парче мазилка.
— Ще възложа на Андре да оправи всичко — каза Поуп. — Ако сме свършили с вечерята, защо да не продължим с играта?
Антъни Орсати заби поглед в малката дупчица на тавана, точно над главата му.
— Почакайте. Хайде всички да проверим какво става горе.
— Но защо, Тони? Андре може…
Орсати беше вече станал от масата и се бе упътил към стълбите. Останалите се спогледаха, а после бързо го последваха.
— На тавана сигурно се е промъкнала катеричка — допусна Пери Поуп. — По това време на годината човек ги среща къде ли не. Вероятно си крият орехчета за зимата. — Той сам се засмя на малката си шега.
Когато стигнаха таванската врата, Орсати я блъсна, отвори я, а Пери Поуп запали осветлението. Всички видяха два бели хамстера, които се щураха неистово из помещението.
— Божичко! — възкликна Пери Поуп. — Завъдили са се плъхове.
Антъни Орсати не го слушаше. Той не сваляше поглед от таванското помещение. В средата му имаше сгъваем летен стол с пакет сандвичи и две отворени метални кутии бира отгоре му. На пода, до стола, се виждаше бинокъл.
Орсати отиде до стола, взе един по един предметите и внимателно ги заразглежда. После коленичи върху мръсния под и премести малкия дървен цилиндър, запушващ отвора, пробит в тавана на стаята отдолу. Орсати долепи око към отвора. Точно под себе си видя ясно игралната маса.
Пери Поуп стоеше като онемял в средата на таванското помещение.
— Кой, но дяволите, е поставил тук тези боклуци. Ще се скарам ужасно на Андре.
Орсати се изправи бавно на крака и изтупа полепналата по панталоните му прах. Пери Поуп също огледа отвора.
— Погледнете! — възкликна той. — Тези животинки са направили ужасна дупка на тавана. Днешните майстори не струват и пукната пара.
Той се наведе, погледна през отвора и внезапно пребледня. После се изправи, огледа се с див поглед и видя, че всички внимателно го наблюдават.
— Хей! — извика Пери Поуп. — Да не смятате, че аз?… Хайде, приятели. Та вие всички ме познавате! Не зная нищо. Не бих могъл да ви мамя по този начин. Господи, та ние сме приятели! — Той вдигна ръка към устата си и започна яростно да гризе кокалчетата си.