Тя излезе от магазина и се спря неуверено на тротоара. Идването й в Ню Йорк се оказа грешка. По всяка вероятност Конрад нямаше да направи нищо за нея. И защо ли? Тя му беше напълно непозната. Ще ми прочете някой и друг урок, а после ще ми подхвърли дребна милостиня. Но аз нямам нужда и от двете. Не се нуждая нито от него, нито от когото и да било другиго. Ще оцелея. Все някак си ще се оправя. Да върви по дяволите този Конрад Морган. Няма да се връщам при него.
Трейси се скиташе безцелно по улиците и минаваше край блестящите салони на Пето авеню, охраняваните жилищни блокове по Парк авеню и оживените магазини по Лексингтън и Търд. Крачеше безлична по улиците, без да забелязва каквото и да е, обзета от горчиво безсилие.
В 6.00 тя отново се оказа на Пето авеню пред „Конрад и Сие“. Портиерът не се виждаше, а вратата беше заключена. Трейси натисна бравата с някакъв пренебрежителен жест и се обърна, но за нейна изненада вратата неочаквано се отвори.
Там стоеше благовиден мъж и я наблюдаваше. Плешив, с разрошени кичури коса над ушите, весело, червендалесто лице и блещукащи сини очи, той приличаше на добродушен малък гном.
— Вие сигурно сте госпожица Уитни?
— Да…
— Аз съм Конрад Морган. Влезте, моля.
Трейси прекрачи в празния магазин.
— Очаквах ви — каза Конрад Морган. — Да влезем в кабинета ми, там ще можем да поговорим.
Той я поведе през магазина към някаква затворена врата, която отключи. Кабинетът му бе обзаведен елегантно и наподобяваше повече на жилище, отколкото на работно място, понеже нямаше бюро, а само изкусно подредени кушетки, маси и столове. По стените висяха картини от стари майстори.
— Какво предпочитате за пиене? — подкани я Конрад Морган. — Уиски, коняк, а може би шери?
— Не, благодаря, не желая нищо.
Трейси почувства внезапна възбуда. Беше се простила вече с мисълта, че този човек ще направи нещо, за да й помогне, в същото време установи, че отчаяно й се иска да постъпи точно така.
— Бети Франсискъс ми предложи да ви потърся, господин Морган. Тя каза, че вие… вие помагате на хора, които са били… в беда. — Не можеше да произнесе думите „в затвора“.
Конрад Морган преплете пръсти и Трейси забеляза чудесния му маникюр.
— Бедната Бети. Прекрасна дама. Знаете ли, оказа се много нещастна.
— Нещастна ли?
— Да. Заловиха я.
— Аз… аз нещо не разбирам.
— Всъщност е много просто, госпожице Уитни. Бети работеше за мен и имаше чудесна защита. Бедната обаче се влюби в някакъв шофьор от Ню Орлиънс и реши да работи сама. И… хванаха я.
Трейси се обърка.
— Като продавачка ли работеше при вас?
Конрад Морган отметна глава назад и така се засмя, че от очите му закапаха сълзи.
— Не, скъпа — отвърна най-сетне той и изтри сълзите си. — Бети очевидно не ви е обяснила всичко. — Той се облегна на стола и допря върховете на пръстите си. — Аз развивам една много доходна странична дейност, госпожице Уитни, и с най-голямо удоволствие разделям получените приходи с моите колеги. Особено успешно си сътруднича с хора като вас, простете ми, които са лежали известно време в затвора.
Трейси се вгледа много по-озадачено отпреди в лицето му.
— Намирам се в много особено положение, разбирате ли? Моите клиенти ми стават впоследствие много добри приятели и започват да ми доверяват тайните си. — Той започна да потупва деликатно пръстите си. — Известно ми е например кога моите клиенти предприемат пътувания. Малцина са онези, които пътуват с бижута в днешните несигурни времена, затова те заключват скъпоценностите си у дома. Аз самият им препоръчвам мерките за сигурност, които трябва да вземат, за да се чувстват сигурни. Зная много точно какви бижута притежават, защото ги купуват от мен, госпожице Уитни…
Трейси скочи на крака.
— Благодаря ви за времето, което ми отделихте, господин Морган.
— Да не би да тръгвате?
— Да, ако кажете онова, което предполагам.
— Точно това ще кажа.
Трейси почувства как бузите й пламнаха.
— Аз не съм престъпничка. Дойдох при вас да търся работа.
— И аз ви предлагам такава, скъпа. Тази работа ще ви отнеме само час-два, заради което ви обещавам двадесет и пет хиляди долара. — Той дяволито се усмихна. — Естествено, свободни от данъци.
Трейси едва сдържаше гнева си.
— Това не ме интересува. Бихте ли ми позволили да си отида?
— Разбира се, стига да желаете. — Той се изправи на крака и я придружи до изхода. — Трябва да разберете, госпожице Уитни, че ако съществуваше и най-малката опасност от залавяне, аз нямаше да се заемам с тази работа. Моята слава на защитник е известна.
— Обещавам, че няма да кажа никому и дума за нея — каза студено Трейси.