— Провери ли днес апартамент 827? — обърна се управителят към Трейси.
Апартаментът се обитаваше от холивудската актриса Дженифър Марлоу. Част от задълженията на Трейси включваха инспектирането на апартаментите, за да провери дали камериерките са си свършили добре работата.
— Да — отвърна тя.
— В колко часа?
— В два часа. Случило ли се е нещо?
Обади се помощник-управителят.
— Госпожица Марлоу се е прибрала в три часа и е открила, че е изчезнал пръстен с диамант.
Трейси почувства как цялото й тяло се изопна.
— Влиза ли в спалнята, Трейси?
— Да, разбира се. Проверих всички стаи.
— Забеляза ли някакви бижута при влизането си в спалнята?
— Не… струва ми се, не.
— Струва ти се, така ли? Значи не си сигурна — нахвърли се отгоре й помощник-управителят.
— Не съм влизала да търся бижута — отвърна Трейси. — Проверих само леглата и хавлиите.
— Госпожица Марлоу твърди, че на излизане от апартамента пръстенът й се е намирал върху тоалетната масичка.
— Не зная нищо по този въпрос.
— До тази стая няма достъп никой. А камериерките работят от дълги години при нас.
— Не съм го взела аз.
Помощник-управителят въздъхна.
— Ще се наложи да повикаме полиция, за да разследва случая.
— Трябва да го е извършил някой друг — извика Трейси. — Възможно е госпожица Марлоу да го е сложила на друго място.
— С твоето досие… — започна помощник-управителят.
Ето, всичко започва отначало. С твоето досие…
— Налага се да останеш в специалния кабинет до пристигането на полицията.
— Да, сър. — Трейси почувства как страните й пламнаха.
Един член от охраната я придружи до специалния кабинет и тя изпита чувството, че отново е попаднала в затвора. Беше чела за бивши затворници, преследвани единствено заради това, че имат полицейско досие, но никога не й бе минавало през ума, че това може да се случи и на нея. Бяха й лепнали петно и сега очакваха, че ще живее непрестанно с него. О, по дяволите, помисли си Трейси с горчивина.
Половин час по-късно помощник-управителят влезе усмихнат в специалния кабинет.
— Госпожица Марлоу е намерила пръстена си. В крайна сметка го била оставила на друго място. Станала е малка грешка.
— Чудесно! — отвърна Трейси.
Тя излезе от кабинета и тръгна направо към „Морган и Сие“.
— Смешно лесно е — обясняваше й Конрад Морган. — Една моя клиентка на име Лоуис Белами замина за Европа. Къщата й се намира на Сий Клифс, в Лонг Айлънд. През почивните дни прислугата е извън къщата, така че в нея няма жива душа. Частен патрул прави проверка на всеки четири часа. Можеш да влезеш и да излезеш от къщата само за няколко минути.
Двамата седяха и разговаряха в кабинета на Конрад Морган.
— Алармената инсталация ми е позната, зная и комбинацията за сейфа. Всичко, което трябва да направиш, скъпа, е да влезеш, да се изкачиш на горния етаж, да вземеш бижутата и да излезеш. После ми носиш бижутата, аз вадя скъпоценните камъни от обковките, шлифовам отново по-големите и пак ги продавам.
— След като е толкова просто, защо тогава не извършите всичко сам? — запита без заобикалки Трейси.
Сините му очи премигнаха.
— Защото аз ще бъда извън града, по работа. Когато се случват подобни малки „инциденти“, аз винаги се намирам по работа извън града.
— Разбирам.
— Не бива да изпитваш никакви угризения по повод обира на госпожа Белами. Всъщност тя е ужасна жена, която притежава къщи из целия свят, и то къщи, препълнени с какви ли не драгоценности. Овен това е застраховала бижутата си за сума, надвишаваща два пъти стойността им. Оценките, естествено, са правени от мен.
Трейси седеше срещу Конрад Морган, наблюдаваше го и си мислеше: Трябва да съм малоумна. Седя си най-спокойно тук и обсъждам с този мъж кражбата на бижута.
— Не искам да попадам отново в затвора, господин Морган.
— Такава опасност не съществува. Нито един от моите хора не е бил залавян. Поне докато са работили за мен. Е… какво ще кажеш?
Ясно щеше да каже „не“. Цялата идея беше налудничава.
— Казахте двадесет и пет хиляди долара?
— В брой, при доставката.
Това представляваше цяло състояние, поне предостатъчно, за да се грижи за себе си, докато реши какво да прави с живота си. Представи си своята ужасна стаичка, в ушите й звъннаха крещящите й съквартиранти, виковете на клиентката: „Не искам да ме обслужва убийца“, думите на помощник-управителя: „Ще се наложи да повикаме полиция, за да разследва случая.“
Трейси обаче все още не можеше да каже „да“.
— Предлагам всичко да стане тази събота вечер — каза Конрад Морган. — Персоналът напуска работа в събота по обяд. Ще се погрижа да получиш шофьорска книжка и кредитна карта под чуждо име. Ще наемеш кола тук, в Манхатън, и ще отидеш с нея до Лонг Айлънд, където трябва да пристигнеш в единадесет часа. После взимаш бижутата, връщаш се в Ню Йорк и предаваш колата… Шофираш, нали?