Едва когато преполови пътя до Манхатън, тя осъзна дързостта на постъпката си. Засмя се, а усмивката се превърна в буен и невъздържан смях, затова се принуди да отбие колата от пътя и да спре. Смя се така, че от очите й рукнаха сълзи. Смееше се за първи път от година време. Чувстваше се великолепно.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Трейси започна да се отпуска едва след тръгването на влака от Пенсилванската гара. Всеки момент бе очаквала върху рамото й да се стовари тежка ръка и някакъв глас да каже: „Вие сте арестувана.“
Тя бе наблюдавала много внимателно качващите се във влака пътници и не забеляза нищо обезпокоително. Въпреки всичко Трейси бе напрегната до краен предел. Непрестанно си повтаряше, че не съществува вероятност за незабавно разкриване на кражбата. Но дори това да станеше, нямаше каквито и да било улики против пея. Конрад Морган я чакаше в Сейнт Луис с двадесет и пет хиляди долара. Пари, с които можеше да прави каквото си пожелае! В банката трябваше да работи цяла година за тези пари. Ще замина за Европа, замисли се Трейси, за Париж. Не. Не за Париж. С Чарлс трябваше да прекараме там медения си месец. Ще замина за Лондон. Там няма да се чувствам като затворничка. Случи се нещо твърде необикновено. Премеждието, през което току-що бе преминала, накара Трейси да се почувства друг човек. Сякаш се прероди.
Тя заключи вратата на купето, извади велурената торбичка й я отвори. В ръцете и заблестяха разноцветни багри. Имаше три огромни диамантени пръстена, смарагдова игла, сапфирена гривна, три чифта обеци и две огърлици — едната с рубини, другата с перли.
Тези бижута сигурно струват повече от един милион долара, смая се Трейси. Докато влакът се движеше, тя се отпусна на седалката и през ума й преминаха събитията от вечерта. Наемането на колата… пътуването до Сий Клиф… спокойствието на нощта… изключването на алармената инсталация и влизането в къщата… отварянето на сейфа… ужасът от задействалата се алармена инсталация, пристигането на полицията. Дори и за миг не им мина през ума, че жената с нощницата и забрадката на главата беше крадецът, когото търсеха.
Сега, седнала в самостоятелното си купе във влака за Сейнт Луис, Трейси доволно се усмихваше. Надхитрянето на полицията й достави голямо удоволствие. Да се намираш на ръба на опасността беше удивително въодушевяващо. Чувстваше се смела, умна и непобедима. Просто се чувстваше прекрасно.
На вратата на купето се почука. Трейси върна бързо бижутата във велурената торбичка и я пъхна в куфара си. После извади билета за влака и отключи на кондуктора.
В коридора на вагона обаче стояха двама мъже в сиви костюми. Единият от тях изглеждаше около тридесетгодишен, а другият десетина години по-стар. По-младият имаше привлекателна външност и атлетично телосложение. Брадата му беше масивна, носеше малки и хубави мустачки, очила с рогови рамки, зад които проблясваха интелигентни сини очи. По-старият беше с голяма глава, черна коса и едро тяло. Кафявите му очи имаха сурово изражение.
— Какво обичате? — запита Трейси.
— Добър ден, госпожице — отвърна по-старият. После извади портфейла си и й показа служебната си карта.
ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ. МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО НА САЩ.
— Аз съм агент за специални дела Денис Тревър. А това е агентът за специални дела Томъс Бауърс.
Устата на Трейси моментално пресъхна. Едва успя да се усмихне.
— Аз… аз нищо не разбирам. Случило ли се е нещо?
— Опасявам се, че е станало точно така, госпожице — отвърна по-младият. Говореше с мек, южняшки акцент. — Преди няколко минути влакът навлезе в Ню Джърси. Превозването на крадени вещи по държавната железопътна линия се смята за федерално престъпление.
Трейси почувства, че ще припадне. Пред очите й се спусна пелена и замъгли всичко.
Денис Тревър, по-възрастният, тъкмо казваше:
— Отворете куфара, моля.
Това не беше никаква молба, това беше заповед. Единствената й надежда сега бе да се опита да блъфира.
— Нямам намерение да го отварям! Как се осмелявате да се вмъквате по този начин в купето ми! — Гласът й трепереше от възмущение. — Това ли умеете да правите — да безпокоите мирните граждани? Сега ще повикам кондуктора.
— Вече разговаряхме с него — отвърна Тревър.
Блъфът й не хвана много място.
— Имате… имате ли разрешение за обиск?