Започна по време на обяда в клуба.
— Някой от вас да е запознат с компютърните измами? — запита Джеф.
— Защо питаш? — полюбопитства Ед Зелър. — Да не би да си замислил някоя?
Всички избухнаха в силен смях.
— Не, не, говоря сериозно — настоя Джеф. — Това е голям проблем. Хората използват компютрите и ограбват с тяхна помощ банки, застрахователни компании и предприятия за милиони долари. Нещата от ден на ден се усложняват.
— Звучи твърде много по твоята част — промълви Бъдж.
— Срещнах се с един човек. Показа ми компютър, с който твърди, че не могат да се правят никакви злоупотреби.
— И ти искаш да му го задигнеш — пошегува се Майк Куинси.
— Всъщност имам намерение да събера пари и да го подпомогна. Затова исках просто да разбера дали някой от вас разбира от компютри.
— Не — ухили се Бъдж, — но ние знаем всичко относно подпомагането на изобретателите, нали приятели?
Отново избухнаха в гръмогласен смях. Два дни по-късно Джеф мина покрай обичайната им маса в клуба и обясни на Бъдж.
— Съжалявам, но днес няма да мога да седна при вас. Имам гост за обяд.
Когато Джеф се премести на друга маса, Алън Томпсън се засмя:
— Сигурно има среща с дамата с брадата от цирка.
Попригърбен и посивял мъж влезе в ресторанта, след което го заведоха на масата при Джеф.
— Божичко! — възкликна Майк Куинси. — Това не е ли професор Акерман?
— Кой е професор Акерман?
— Никога ли не четеш нещо друго освен финансовите отчети, Бъдж? Върнън Акерман се появи миналия месец на корицата на „Тайм“. Председател е на Националния научен съвет на президента. Той е най-блестящият учен на нашата страна.
— Какво общо, по дяволите, може да има професорът с моя възлюбен зет?
По време на целия обяд Джеф и професорът обсъждаха нещо много задълбочено. Любопитството на Бъдж и неговите приятели непрестанно се разпалваше.
Когато професорът си отиде, Бъдж даде знак на Джеф да се премести на тяхната маса.
— Хей, Джеф. Кой беше този?
Джеф погледна сконфузено.
— О… да не би да имаш предвид Върнън?
— Точно така. И какво си говорехте през цялото време?
— Ние ли… ами… — Останалите наблюдаваха как Джеф се мъчи да отклони въпроса. — Аз… виж какво… може би ще пиша книга за него. Той е много интересна личност.
— Не знаех, че си писател.
— Ами струва ми се, че всеки един от нас би могъл да се заеме по някое време и с това.
Три дни по-късно Джеф имаше нов гост за обяд. Този път Бъдж разпозна госта.
— Я виж ти! Та това е Симор Джарет, председател на съвета на „Джарет Интернешънъл Къмпютър“. Каква работа има, по дяволите, той с Джеф?
Джеф и неговият гост отново потънаха в дълъг и оживен разговор. Когато обядът им свърши, Бъдж повика отново Джеф.
— Джефри, какво има между теб и Симор Джарет?
— Нищо — отвърна бързо Джеф. — Просто си говорехме.
Той понечи да си тръгне, но Бъдж му препречи пътя.
— Не бързай, стари приятелю. Симор Джарет е много зает човек. Той няма да седне на дълъг разговор за едното нищо.
Тогава Джеф отвърна сериозно.
— Е, добре. Истината, Бъдж, е, че Симор колекционира пощенски марки и аз му разказах за една марка, която по всяка вероятност ще успея да намеря.
Истината е, че ме будалкаш, помисли си Бъдж.
През следващата седмица Джеф обядва в клуба с Чарлс Бартлет, президент на „Бартлет и Бартлет“, една от най-крупните частни предприемачески групи в света. Бъдж, Ед Зелър, Алън Томпсън и Майк Куинси наблюдаваха прехласнати как приближили глави, двамата мъже задълбочено разговаряха.
— Твоят зет напоследък се движи в много изискани среди — забеляза Зелър. — Какви сделки е замислил, а, Бъдж?
Бъдж отвърна раздразнено:
— Не зная, по дяволите, но съм сигурен, че ще разбера. След като Джарет и Бартлет проявяват интерес, тогава сигурно става въпрос за много пари.
Те видяха, че Бартлет се надигна от мястото си, раздруса въодушевено ръката на Джеф и си тръгна. Когато Джеф мина край тяхната маса, Бъдж го хвана за ръката.
— Седни, Джеф. Искаме малко да си поговорим с теб.
— Трябва да се връщам в кабинета си — задърпа се Джеф. — Аз…
— Не забравяй, че работиш при мен. Седни. — Джеф седна. — С кого обядва?
Джеф се подвоуми.
— Нищо особено. С един стар приятел.
— Чарлс Бартлет ти е стар приятел, така ли?
— Точно така.
— И какво си говорехте с твоя стар приятел Чарли?
— А… преди всичко за коли. Чарли си пада по старите автомобили. Чух за един пакард от 1937 година, с четири врати и подвижен покрив…
— Я престани с тези глупости — каза рязко Бъдж. — Ти нито събираш пощенски марки, нито пък пишеш книги. Всъщност, какво правиш?