После отиде в кожухарския магазин на Медисън авеню, купи на Ърнестин синя лисица и я изпрати по пощата заедно със запис от двеста долара. На картичката написа съвсем просто: БЛАГОДАРЯ ТИ, ЪРНИ. ТРЕЙСИ.
Изплатих вече всичките си задължения, помисли си Трейси. Изпита приятно чувство. Най-сетне бе свободна да отиде където си пожелае, да прави каквото й е приятно.
Тя отпразнува своята независимост, като се настани в апартамент, разположен на върха на хотел „Палас“. От своята всекидневна на четиридесет и седмия етаж тя виждаше долу пред себе си катедралата „Св. Патрик“, а в далечината — моста „Джордж Уошингтън“. Само на няколко мили оттук се намираше ужасното място, където живееше досега. И никога повече, закле се Трейси.
Тя отвори бутилката шампанско, изпратена й от администрацията на хотела, седна, започна да-отпива от него и да се любува на залязващото зад небостъргачите на Манхатън слънце. Когато изгря луната, Трейси бе вече взела своето решение. Заминаваше за Лондон. Готова беше за всички удивителни неща, които предлагаше животът. Дълговете ми са изплатени, помисли си Трейси. Сега заслужавам малко щастие.
Легна си и включи последните за деня новини по телевизията. Тъкмо интервюираха двама души. Борис Мелников — набит и нисък руснак, облечен в зле скроен костюм, и седналият срещу него Петър Негулеску — висок, слаб и елегантен мъж. Трейси се учуди какво ли общо имаха тези двама мъже.
— Къде ще се състои шахматният мач? — запита водещият журналист.
— В Сочи, на брега на красивото Черно море — отвърна Мелников.
— Вие двамата сте международни гросмайстори, господа, и този мач предизвиква много вълнения. В предишните ви мачове вие си разменяхте титлата. Последният ви мач завърши наравно. Господин Негулеску, сега титлата е притежание на господин Мелников. Смятате ли, че ще успеете да си я възвърнете.
— Напълно съм убеден в това — отвърна румънецът.
— Той няма никакъв шанс — отвърна му съвсем намясто руснакът.
Трейси не разбираше нищо от шахмат, но от двамата мъже лъхаше някаква арогантност, която й се стори противна. Тя натисна копчето на дистанционното управление, изключи телевизора и легна да спи.
Рано на следващата сутрин Трейси се отби в едно туристическо бюро и си запази апартамент на първокласната палуба на „Куин Елизабет II“. Вълнуваше се като дете от това свое първо излизане в чужбина и посвети следващите три дни в купуване на тоалети и куфари.
Сутринта на отпътуването Трейси повика такси. Когато пристигна на кей 90, стоянка 3, където стоеше закотвен „Куин Елизабет II“, всичко наоколо бе претъпкано от фотографи и телевизионни репортери. Трейси за миг изпадна в паника. После разбра, че интервюират двама мъже, застанали долу до трапа. Оказаха се Мелников и Негулеску, международните гросмайстори. Трейси мина набързо край тях, подаде паспорта си на стоящия до трапа офицер и се качи на парахода. На палубата един стюард провери билета на Трейси и я придружи до нейната каюта. Тя представляваше чудесен апартамент, с отделна тераса. Цената му беше абсурдно висока, но Трейси реши, че си заслужава. Тя извади багажа си, после се поразходи. Почти във всяка каюта имаше изпращачи, водеха се разговори, пиеше се шампанско, разнасяше се смях. Трейси изведнъж се почувства самотна. Нея никой не я изпращаше, никой не проявяваше грижа за нея, никой не се интересуваше от нея. Това не е вярно, каза си Трейси. Голямата Берта копнее за мен. И силно се засмя.
Тя се изкачи на горната палуба, без да има представа, че мъжете я оглеждат с възхищение, а жените — със завист.
Трейси чу ниското изсвирване на параходната сирена, раздадоха се и покани към изпращачите: „Молим всички, които няма да пътуват, да слязат на брега!“ Обзе я някакво неочаквано вълнение. Тръгваше към едно напълно неизвестно бъдеще. Огромният параход потръпна, когато влекачите започнаха да го изтеглят от пристанището. Трейси стоеше сред пасажерите на горната палуба и гледаше как Статуята на свободата постепенно изчезва от погледа. След това тръгна да разглежда парахода.
„Куин Елизабет II“ представляваше същински град, дълъг деветстотин фута и висок тринадесет етажа. В него имаше четири ресторанта, шест бара, две танцувални зали и два нощни клуба. Освен това имаше множество магазини, четири плувни басейна, гимнастически салон, голф и пътека за бягане. Може би никога няма да пожелая да напусна този параход, възхищаваше се Трейси.