— Казваш, че госпожица Уитни ще играе едновременно против Мелников и Негулеску?
— Да, капитане.
— Провери ли дали тези двама мъже действително са Петър Негулеску и Борис Мелников?
— О, разбира се, капитане.
— Съществува ли възможност предумишлено да се оставят да бъдат победени?
— В никакъв случай, като се имат предвид характерите им. По-скоро биха умрели. А загубят ли от тази жена, положително ще им се случи същото, след като се приберат по домовете си.
Капитанът прекара пръсти през косата си. Върху лицето му се изписа озадачено изражение.
— Имаш ли някаква представа каква е тази госпожица Уитни, както и онзи господин Стивънс?
— Никаква, сър. Доколкото разбрах, пътуват независимо един от друг.
Капитанът най-сетне взе своето решение.
— Намирисва ми на някаква мошеническа игра и при обикновени обстоятелства бих я забранил. В този случай обаче аз съм донякъде специалист и ако има нещо, в което мога да се закълна, то е, че в шахмата не съществува никаква възможност за измама. Разрешавам провеждането на мача. — Той пристъпи към бюрото си и извади от него черен кожен портфейл. — Заложи вместо мен петдесет долара. За майсторите.
В 9.00 часа в петък вечерта „Кралската зала“ беше вече претъпкана от пасажери от първа класа, успелите да се промъкнат от втора и трета класа, както и параходните офицери и свободния от вахта екипаж. По молба на Джеф Стивънс за турнира бяха отделени две самостоятелни помещения. Едната маса поставиха в средата на „Кралската зала“, а другата — в съседния салон. Между двете помещения опънаха завеси.
— За да не се разсейват един от друг играчите — обясни Джеф. — А ние се обръщаме към зрителите да влязат в предпочитаната от тях зала.
Около масите опънаха кадифени въжета, за да държат тълпата малко встрани. Зрителите щяха да наблюдават нещо, което положително нямаше да им се отдаде никога вече. Те не знаеха нищо за красивата и млада американка, освен това, че нямаше да успее, както и който и да е на нейно място, да играе едновременно срещу знаменитите Негулеску и Мелников и да постигне реми поне с единия от тях.
Малко преди започването на мача Джеф представи Трейси на двамата гросмайстори. Трейси приличаше на древна гъркиня с прозрачната си зелена копринена роба и разголеното си ляво рамо. Очите на бледото й лице изглеждаха огромни.
Петър Негулеску я огледа.
— Във всичките ли международни турнири, в които сте участвали, сте постигали победи? — запита я той.
— Да — отвърна уверено Трейси.
Той сви рамене.
— Никога не съм чувал за вас!
И Борис Мелников се държа грубо.
— Вие, американците, не знаете какво да правите с парите си — каза той. — Искам предварително да ви благодаря. Моето семейство ще се зарадва много на печалбата.
Очите на Трейси светнаха като нефрити.
— Все още не сте спечелили, господин Мелников.
Смехът на Мелников изпълни цялата зала.
— Скъпа госпожице, не зная коя сте, но зная кой съм аз. Аз съм великият Борис Мелников.
Стана точно 10.00. Джеф се огледа и забеляза, че и двата салона са препълнени от зрители.
— Време е мачът да започне — обяви той.
Трейси седна срещу Мелников и за кой ли път се запита как можа да се забърка в тази каша.
— Не се безпокой — беше я уверил Джеф. — Вярвай ми.
И тя му повярва като истинска глупачка. Сигурно съм си изгубила ума, помисли си Трейси. Да играе срещу най-големите шахматисти в света, без да разбира нищо от тази игра с изключение на четирите часа, през които Джеф се бе занимавал с нея!
Върховият момент настъпи. Трейси чувстваше как краката й треперят. Мелников се обърна към чакащата тълпа и се усмихна. Той подсвирна на един келнер.
— Донеси ми коняк „Наполеон“.
— За да сме коректни един към друг — обърна се Джеф към Мелников, — предлагам да играете с белите фигури и да започнете пръв, а госпожица Уитни да играе срещу господин Негулеску с белите фигури и да започне първа.
И двамата гросмайстори дадоха съгласие.
Докато зрителите чакаха със затаен дъх, Борис Мелников се пресегна, откри играта с дамски гамбит и придвижи с два хода напред пионката пред царицата. Няма просто да бия тази жена. Направо ще я смачкам.
Той вдигна поглед към Трейси. Тя огледа шахматната дъска, кимна и стана, без да играе с никоя фигура. Един стюард проправи път през тълпата, за да може Трейси да се придвижи до втория салон, където седналият на масата Негулеску вече я очакваше. Там се трупаха поне стотина души, когато Трейси зае мястото си срещу Негулеску.
— О, малката ми гълъбица. Още ли не сте победили Борис? — попита Негулеску и гръмогласно се засмя на собствената си шега.