— Скъпа графиньо, нито един смарагд в света не струва толкова много пари. Повярвайте ми, сто хиляди долара представляват цена, която е по-висока дори от обикновената.
— Убедена съм, че е така, господин Халстън — отвърна графинята, — но това няма да помогне на съпруга ми, нали така? — Тя стана права. — Ще запазя камъка за нашата дъщеря. — Тя протегна слабата си и нежна ръка. — Grazie, signore. Благодаря ви за посещението.
Халстън изпадна в паника.
— Почакайте една минутка — обърна се той към нея. Алчността му се бореше с чувството му за здрав разум, но той знаеше, че не бива да губи смарагда точно сега. — Моля ви, графиньо, седнете. Убеден съм, че можем да стигнем до взаимоизгодно решение. Ако убедя моя клиент да плати сто и петдесет хиляди…
— Двеста и петдесет хиляди долара.
— Нека кажем двеста хиляди.
— Двеста и петдесет хиляди долара.
Нямаше как да я накара да отстъпи. Халстън взе своето решение. Печалба от сто и петдесет хиляди долара все пак представляваше нещо по-добро, отколкото нищо. Това би означавало по-малка вила и по-малка лодка, но си оставаше все пак цяло състояние. Така им се падаше на братя Паркър заради безчестния начин, по който се отнасяха към него. Щеше да изчака ден-два, след което щеше да им поднесе оставката си. Следващата седмица щеше да е вече на Лазурния бряг.
— Съгласен съм.
— Meraviglioso! Sono contenta!
Длъжна си да си доволна, кучко такава, помисли си Халстън. Но той нямаше от какво да недоволства. Беше осигурен до края на живота си. Той хвърли последен поглед на смарагда и го пусна в джоба си.
— Ще ви издам чек по сметката на магазина.
— Bene, signore.
Халстън написа чека и й го подаде. Щеше да получи четиристотинте хиляди долара на госпожа Пи Джи Бенеке в брой. Питър щеше да осребри чека, а той щеше да размени чека на графинята с чек на името на братя Паркър и да пъхне разликата в джоба си. Щеше да уреди работата с Питър така, че чекът за двеста и петдесетте хиляди долара изобщо да не фигурира в месечния отчет на братята. Сто и петдесет хиляди долара!
Халстън вече, чувстваше топлината на френското слънце върху лицето си.
Обратният път с таксито до магазина сякаш трая само няколко секунди. Халстън си представи щастието на госпожа Бенеке, когато й съобщи новината. Не само че откри търсения от нея скъпоценен камък, но я спаси от мъчителния живот във ветровитата и стара селска къща.
Когато Халстън влезе в магазина, Чилтън се обърна към него:
— Сър, един клиент желае да…
Халстън махна весело с ръка.
— После!
Нямаше време за клиента. Нито сега, нито когато и да е. От сега нататък него щяха да го чакат. Щеше да пазарува от Хермес, Гучи и Ланвин.
Халстън влезе развълнуван в кабинета си, затвори вратата, постави смарагда върху бюрото пред себе си и набра един телефонен номер.
— Хотел „Дорчестър“ — прозвуча гласът на телефонистката.
— Госпожа Пи Джи Бенеке.
— Един момент, моля.
Докато чакаше, Халстън леко си подсвирваше. Гласът на телефонистката отново прозвуча.
— Съжалявам, госпожа Бенеке е напуснала апартамента.
— Тогава позвънете в апартамента, в който се е преместила.
— Госпожа Бенеке е напуснала хотела, господине.
— Това не е възможно. Тя…
— Ще ви свържа с рецепцията.
В слушалката се чу мъжки глас.
— Рецепцията слуша. С какво мога да ви услужа.
— В кой апартамент е настанена госпожа Пи Джи Бенеке?
— Госпожа Бенеке напусна хотела още тази сутрин. Положително има някакво обяснение. Може би някой неочакван и спешен случай.
— Може ли да ми съобщите на кой адрес се намира сега, моля. Има нещо…
— Съжалявам. Не е оставила никакъв адрес.
— Не може да бъде.
— Самият аз оформих напускането на госпожа Бенеке. Уверявам ви, че не е оставила никакъв адрес.
Сякаш някой го сръга в стомаха. Халстън постави бавно и смутено слушалката. Налагаше се да намери начин да се свърже с нея, за да й съобщи, че най-сетне е намерил смарагда. Междувременно трябваше да си изтегли обратно чека за двеста и петдесетте хиляди долара, който издаде на графиня Мариса.
Той набра бързо телефона на хотел „Савоя“.
— Апартамент двадесет и шести.
— Кого търсите, моля?
— Графиня Мариса.
— Един момент, моля.
Преди още да му беше отговорила телефонистката, някакво ужасно предчувствие подсказа на Грегъри Халстън катастрофалната новина, която щеше след малко да научи.
— Съжалявам. Графиня Мариса е напуснала хотела.
Той затвори телефона. Ръцете му трепереха толкова силно, че едва набра телефонния номер на банката.