Оливър спира бавното си приплъзване с мечката на гърба и подава главата си изпод главата й.
— О, привет отново — целият е зачервен и останал без дъх. — Тръгваш ли си вече?
Не бъркам нали, изглежда разочарован? Става ми приятно.
— Да, ще повървя още малко — казвам и внезапно усещам, че започвам да се притеснявам. — Провери пак за часовника ми, моля те… — напомням му на тръгване и загризвам нокътя на палеца си. Веднага се сепвам и дърпам ръката си от устата си. Какво правя? Отдавна не си гриза ноктите пред хора? Не и откакто ходя на маникюрист. — Знаеш, трябва да…
— … се върнеш по стъпките си.
— … се върна по стъпките си.
Завършваме изречението едновременно, после се засмиваме на съвпадението, но всъщност не обръщам голямо внимание на това какво съм казала. Мисля, че и той също, защото ме поглежда странно. Или си въобразявам?
Сигурно, решавам най-накрая, я се стегни! Имам предвид, в момента не съм в най-бляскавия си вид все пак. Почти не съм спала, току-що скъсах с приятеля си, вероятно ми се е вдигнала кръвната захар от сладоледа и масленките и не спирам да мисля за бармана, когото срещнах преди десет години и който сега е на път да бъде смазан от гигантска препарирана мечка.
Не си спомням това да го имаше в някой от етапите, за които пишеше в онази книга за самопомощ.
— Ще можеш ли да се прибереш сама?
— Да, разбира се — казвам и махам небрежно с ръка, но ми става приятно, че е загрижен. — Оставих колата си пред ресторанта.
— Много ли ще трябва да шофираш после?
— Не, живея само на пет минути оттам, при църквата, на Спенсър авеню — отвръщам бързо. Изведнъж ми става горещо и задушно и изпитвам нужда да изляза навън и да подишам чист въздух.
— Ами, ако си наоколо, може да се отбиеш в ресторанта довечера.
— Да, може…
Всички мълчим.
— Ами, още веднъж благодаря за чая — обръщам се към дядо му, който поруменява от удоволствие, макар че се преструва, че е вглъбен в почистването на конете си.
— А, няма защо, скъпа — казва той, сепвайки се уж изненадан, все едно едва сега ме е чул, а не е слухтял през последните пет минути какво си говорим с Оливър.
— Успех с Джинджър — добавям с най-небрежния си глас, след което погалвам Уели по главата и излизам от магазина.
Поправка: преди това се блъскам в шкаф от осемнадесети век, натъртвам коляното си, преборвам се с вратата, която очевидно е заяла, най-накрая успявам да я отворя, но забравям стъпалото отпред и почти се изтърсвам на улицата. Честно, не знам какво ми става. Сякаш отново съм се превърнала в непохватното момиче на двайсет и една години, мисля си, докато вървя по улицата и бузите ми направо пламтят от притеснение. Не, на двайсет и две, поправям се, като се сещам за купона от миналата вечер.
След прашния полумрак на антикварния магазин сега ми се струва, че слънцето грее още по-ярко. В бързината тази сутрин не съм си взела слънчевите очила. Вървя и примижавам срещу слънцето, когато забелязвам няколко обикновени магазинчета за очила и други джунджурии. Ще си купя един чифт, за да се прибера до вкъщи, решавам, и се запътвам натам.
Има доста голяма тълпа. Хората се блъскат около стойките с очилата и пробват различни видове очила. За момент си мисля дали да не се откажа. Ето защо си купувам очила от „Харви Никс“. Затова, а и защото там са оригинални и дизайнерски и с подходящите стъкла за защита от ултравиолетовите лъчи, мисля си с известно пренебрежение към цирка около мен, докато най-накрая се сдобивам с евтино копие на последния модел очила на „Шанел“.
Макар че и тези имат слънцезащитни лещи, откривам с изненада, когато си ги слагам. Продавачът на щанда вдига огледалото пред мен и се оглеждам в него. Разбира се, когато си ги сложа, ще се забелязва, че са евтини и пластмасови и…
Уау, изглеждат страхотно.
Завъртам главата си наляво, после надясно и изпитвам позабравено вълнение. Не съм го усещала от години, но чувството не се забравя: вълнението от това да намериш изгодно нещо хубаво.
— Имате ли още от тези, които тя носи? — пита една жена и сочи към мен.
— Не, съжалявам — поклаща глава продавачката, — бяха последните.
Залива ме силна ударна вълна от адреналин. Взех последните! Което, разбира се, ги прави още по-ценни.
Вадя бързо десетачка от чантата си, плащам за очилата и се запътвам към парка. Божичко, каква невероятна придобивка, мисля развълнувано, и се оглеждам във всяка витрина по пътя. Чудя се дали няма да намеря още нещо интересно? Може би трябва да погледна набързо в някое от тези магазинчета.