По навик поглеждам към китката си, но, естествено, часовникът ми го няма, затова посягам към моя „Блекбъри“. Мога да проверя на него колко е часът. Търся го в джоба си, но изведнъж се сещам, че го оставих в колата си.
Ядосвам се от разсеяността си, но същевременно изпитвам и едно друго чувство, осъзнавам внезапно: чувство на свобода, на лекота. Сякаш пред мен се е отворила врата, разкриваща нови възможности; чувствам се като ученичка, избягала от час.
Ограниченията на времето винаги са били за мен напълно реални, като стените на класната стая, така че сравнението е съвсем на място. А сега имам шанс да си поиграя малко, сякаш съм в голямо междучасие.
Обикновено бих поела по най-бързия път към къщи, но поне веднъж не ми се иска да бързам, което е доста необичайно за мен, защото аз винаги бързам за някъде. Без часовник времето вече не е разделено на секунди, минути и часове, които те притискат и които трябва да пресмяташ, преценяваш и пазиш. Превръща се в една спокойно течаща река, която постепенно те обгръща отвсякъде.
Днес тръгвам по дългия път, през пазара, без да бързам. Опитвам се да забавя крачка, но в началото не ми се удава. Краката ми сякаш са програмирани да тичат, ръцете ми се размахват напред и назад като механично бутало, но полагам всички усилия да намаля темпото, минавайки край сергиите и изнесените на тротоара кафенета. Искам да се насладя на усещането, че ме има, че съм тук, а не да тичам отнякъде за някъде. Вдишвам дълбоко въздуха с пълни гърди, вместо обичайните ми задъхани пресекулки. Спирам за миг и се оглеждам около себе си. Усмихвам се вътрешно.
За пръв път от много време мога съвсем буквално да усетя аромата на кафето.
Нямам идея колко време съм се разхождала из „Портобело“, но знам, че дълго се любувах на кованите златни пръстени с цветни полускъпоценни камъни от Непал и гледах с истинско удивление изумителни рамки за снимки, направени от клавиши на стари пишещи машини.
Божичко, забравила съм колко забавен може да бъде битпазарът, мисля си аз, но една жълта индийска блуза, закачена на близкия щанд, ме разсейва. Топлият бриз я развява пред очите ми, пайетите около врата улавят слънчевата светлина и блещукат като малки звезди и преди да се усетя, вече преговарям с продавача и в крайна сметка я получавам срещу шест паунда. Шест паунда! Невероятно е. Не е за чудене, че някога купувах дрехите си само от битпазарите.
Радвам се на придобивките си и вече съм готова за следващия улов. Не ми налага да чакам дълго. Пред следващия магазин стои малка китайка с дузина каси, пълни със стари дрехи, и все още въодушевена от най-новите си находки, решавам да се пробвам и тук. Пробвам едно след друго почти всичко в тясната малка съблекалня. Повечето дрехи са ужасни, някои са даже по-лоши от ужасни и тогава изведнъж цялото ми същество се разтреперва, защото я виждам: една невероятна синя копринена рокля с дълбоко деколте, която изглежда като нещо, което може да видите на страниците на „Вог“, и е ясно, че струва цялата ви месечна заплата. Уникална е. Никога не съм виждала някой да носи подобна. Купувам я, без да се замислям и за секунда.
Вече съм набрала скорост. По-надолу има сергия с обувки втора употреба. Останала почти без дъх от вълнение, грабвам чифт златисти обувки с висок ток. О, изглеждат невероятно и са толкова евтини, казвам си аз, докато ги пробвам. Ауч. Пръстите ми се смачкват отпред. Опитвам се да ги размърдам, но стъпалото ми се приплъзва още по-напред. Всъщност обувките са ужасно неудобни. Освен това пластмасовото токче е грозно, решавам, оглеждайки се в огледалото.
Изведнъж се вцепенявам. Какво правя? Събувам обувките и ги връщам на сергията. По-младото ми Аз може и да ми е припомнило за радостта от пазаруването на дрехи от битпазарите, но има едно нещо, което съм научила през годините и от което не бих се отказала никога.
Отбелязвам си наум да го включа в списъка веднага щом се прибера вкъщи:
Евтините обувки не струват. Спести и си купи дизайнерски.
Защото има някои неща в живота, за които си струва да харчиш пари, и обувките на „Джими Чу“ са едно от тях.
Доволна от себе си, пъхам обратно краката си във великолепните си сандали с ортопедичен свод и ръчно шити подметки и се запътвам към парка.
Трийсета глава
Едва когато стигам до колата си и поглеждам часовника на таблото, осъзнавам колко време е изминало. И преживявам шока на живота си.
По дяволите, вече е шест часът! Гледам електронните стрелки в пълно изумление. Минали са часове. Не съм изгубила просто няколко часа, изгубила съм цял ден в глупости! Изплъзнал се е дори без да забележа.