Защото се забавляваше, обажда се тънкото гласче вътре в главата ми.
Веднага започвам да изпитвам силно чувство на вина. Не би трябвало да се забавлявам. Не би трябвало да преоткривам вълнението от пазаруването по битпазарите, да се разхождам със сладки бармани и да получавам целувки с маслени трохички от дядовци; трябваше да оплаквам загубата на връзката си и да търся часовника си.
Който все още липсва, напомням си сама.
Съсредоточавам се отново върху него. Къде бях, преди да ме отвлекат да се разхождам? А, да, връщах се обратно по стъпките си от миналата нощ… Щом не е в апартамента или в ресторанта, значи съм го загубила някъде в дискотеката — която ще е затворена по това време, казвам си бързо и се чувствам успокоена при тази мисъл — или в старата ми къща.
Запалвам двигателя, включвам се в трафика и се запътвам натам. Може би е паднал от китката ми, когато рових из хладилника за мляко. За секунда си спомням неидентифицираните съмнителни обекти вътре и потръпвам от погнуса. Като се замисля, господи, моля те да не е в хладилника, не мисля, че съм достатъчно силна да пъхна ръката си там отново.
Карам на север към надлеза и не след дълго виждам познатите табели за отклонението. Макар, естествено, никъде да не се виждат работници, размишлявам аз, докато се включвам в единичната лента и минавам покрай големите багери и кранове, седящи празни край пътя. Типично. Докато ругая мислено любопитния навик на британските пътни работници денем да се крият, а нощем изненадващо да развиват дейност, изразяваща се в поставяне на множество оранжеви конуси и в току-що изкопани дупки, които после си стоят така с дни и причиняват огромни задръствания, телефонът ми звънва.
— Ало?
— Търсих те у вас, но не си беше вкъщи — прозвучава обвинително глас от другата страна на линията.
— О, здрасти, мамо — казвам автоматично. — Благодаря за картичката и за ваучерите. Исках да ви се обадя снощи, когато ги получих, но беше прекалено късно.
— Добре ли прекара на рождения си ден?
Мисля си за миналата нощ. Не съм сигурна, че „добре“ е правилното прилагателно.
— Да, да, беше… — опитвам се да се сетя за точната дума — … интересно.
— Някакви изненади?
— Може и така да се каже — промърморвам, сещайки се как танцувам в дискотеката, как говоря с Оли, татуировката му…
— Знаех си! — провиква се тя победоносно и прекъсва потока на мислите ми. — Казах на баща ти! Не ти ли казах, Дейвид? Нали? — мама крещи на баща ми, който се чува как ме поздравява от далече. Мога да си ги представя — тя на телефона в коридора, той в дневната, опитващ се да чете книга на спокойствие.
— Какво си знаела? — питам объркано. Божичко, за какво говори майка ми сега? Задържам телефона до ухото си и ускорявам, защото приближаваме светофара на отклонението.
— Хайде де, не ни карай да чакаме! — смее се мама нервно. Звучи някак истерично и за момент се питам дали не е пила нещо. Има навика да си пийва малко мартини с лимонада преди вечеря.
— Мамо, не знам за какво говориш — казвам леко нетърпеливо вече. О, божичко, светофарът се сменя. Натискам още по-силно педала…
— Предложението! — провиква се тя. — За каква друга изненада мислиш, че говоря?
Внезапно осъзнавам. Когато мама каже „изненада“, тя си мисли…
… А и аз си мислех… О, мамка му!
Сърцето ми спира. Трябва да й кажа истината. Само че в момента това ще бъде като да каже на спечелилия джакпота от лотарията, че е станала грешка и това не е печелившият билет.
— Е? — упорства мама. — Още ли ще държиш бедната си майка в напрежение?
Поемам си дълбоко дъх. Хайде.
— Скъсахме.
Известно време отсреща има само мълчание и после…
— Какво? — мама почти шепне. Явно е шокирана.
Бързо се възползвам от предимството си, че още е изненадана и не знае как да реагира.
— Всъщност аз скъсах с него. Не беше правилно, мамо — опитвам се да й обясня. — Мислех си, че може и да се получи, наистина исках да се получи, но не стана, не можах. И когато спрях да се убеждавам, че всичко е идеално и се вгледах във връзката ни…
Тя ме прекъсва:
— Да не си полудяла?
Поемам по същия пряк път както обикновено, после завивам в страничната улица и размишлявам за събитията от изминалата седмица. Натъкнах се на двайсет и едно годишното си Аз, ходих заедно с него на концерт, на дискотека, скъсах с гаджето си…
— Напълно възможно — признавам аз, спускайки се покрай паркираните коли. Може би мама е права. Може би съм изперкала от стреса в работата. Може би обърквам напълно и безвъзвратно живота си и ще съжалявам за това.