— Какво, за бога, ти става? — кара ми се гневно тя. — Сигурна съм, че ако му се обадиш, той ще те приеме обратно.
— Не искам той да ме приема обратно! — провиквам се аз. Има доста съмнения и колебания в ума ми, но не и за това. — Не съм влюбена в него, а не мисля, че и той в мен — добавям, спомняйки си колко притеснен беше, че ще загуби къщата и парите, дадени за огледите, но не и мен.
— Но той изглеждаше идеален за теб.
— На хартия, може би, да — признавам аз, — но не и в действителност. Майлс е страхотен човек, мамо, но не и за мен. Той просто никога не ме е разбирал.
— Мислиш ли, че аз разбирам баща ти? — негодува тя. — Женени сме от трийсет и пет години и този мъж все още е загадка за мен.
— Мамо, това е различно. Ти обичаш татко.
— Но, Шарлот…
Когато излизам изпод моста, връзката изведнъж изчезва. Изпитвам известно облекчение, поставям телефона на седалката до мен и натискам още педалите.
Завивам по старата си улица и виждам бившата си кола, паркирана пред къщата. Е, използвам думата „паркирана“ от любезност, защото е поне на един метър от бордюра и е оставена под един доста „свободен“ ъгъл, сякаш някой просто си е карал и в един момент му е писнало и е изоставил колата по средата на улицата.
Като се замисля, преди май точно това и правех. Ако ме видите сега как паркирам зад лъскавата нова броня на бившата си кола, ще ме дадете за пример. Изключвам двигателя, слизам от колата и оглеждам внимателно стария си „бръмбар“. Очевидно тъкмо е излязъл от гаража, решавам аз. Дано Лоти да е послушала съвета ми и да е взела някой приятел със себе си, когато е отишла да си прибере колата. Така може да не са я ограбили, както ограбиха мен.
Чувствам се обнадеждена, докато изкачвам външните стълби на старата си къща и се протягам към делфина на вратата. Почуквам шумно. Чуват се стъпки и после вратата се отваря.
— Здравей, пак съм аз.
Очаквам по-младото ми Аз да има махмурлук, очаквам да страда от най-лошото главоболие в живота си и очаквам да изглежда като лайно. Това, което не очаквам, е да я видя с разплакани очи.
— А, божичко, добре ли си?
Сълзите се стичат по лицето на Лоти, а очите й са червени и подпухнали. Между две тежки стенания тя кима енергично с глава.
— Да… добре…
Винаги съм била скапана лъжкиня.
— Какво, по дяволите, се е случило? — питам разтревожено.
Тя издухва силно и продължително течащия си нос в част от ролката тоалетна хартия, която държи в ръка, и ме поглежда с пълно отчаяние. Изведнъж сякаш някой ме удря с юмрук в стомаха. Господи, какво може да е? Тя изглежда напълно разбита. Паникьосана, започвам да се ровя в спомените си. Не се сещам някога да съм била чак толкова разстроена. Какво се е случило?
— Били Романи — успява да изхрипти тя, след което избухва отново в плач.
Когато чувам това име, направо се вцепенявам. Разбира се. Сега вече си спомням кога бях толкова разстроена. Когато открих, че е излязъл с друго момиче.
— Какво за него? — питам аз и се чувствам като грижовна по-голяма сестра.
Гърдите й се надигат и спускат развълнувано нагоре и надолу и тя започва да разказва на пресекулки сред хлипанията.
— Видели са го… с онази… наконтена мацка, която прилича… на… заек…
— Либърти, разглезената богаташка, дето се прави на хипи — казвам ледено аз, забравила всякаква предпазливост.
Лоти обаче изобщо не е в състояние да асимилира думите ми и да се учуди откъде знам. Лицето й е сгърчено от болка, нужни са й няколко минути, преди да успее да проговори, а и това е по-скоро заекване, отколкото свързана реч.
— Очевидно те се срещат. Очевидно… той е… — поколебава се, сякаш е неспособна да каже думата — влюбен в нея — проплаква най-накрая и после заравя лицето си в тоалетната хартия.
— Той е влюбен в нейния попечителски фонд — успокоявам я аз и я прегръщам през раменете.
За награда получавам една кратка и крива усмивка, след което Лоти отново избухва в плач.
— Хей, хайде, стига! Не е чак толкова зле — упорствам и я прегръщам силно отново. — Погледни го откъм хубавата страна — поне те предупредих за него — изпитвам огромно облекчение, че успях да го направя. — Поне не отиде при него след концерта. Тогава щеше да бъде много по-зле — спирам, защото виждам изражението на Лоти. — О, божичко, отишла си, нали?
Тя кима мълчаливо.
— След всичко, което ти казах?
— Знам, но мислех…
— Че ти знаеш по-добре — довършвам вместо нея.
Лицето й пламва.
Сърцето ми се свива. Трябваше да се досетя. По принцип съм такъв инат, хич не ме бива да се вслушвам в чуждите съвети. А когато бях по-млада, бях още по-вироглава. Винаги правех каквото съм си наумила. Никога не слушах другите.