— Да, да, скъпа. Чао и хубав ден.
— И на теб, татко.
Затварям телефона, но за секунда застивам на мястото си. Умът ми се връща към разговора с баща ми и към това, което ми каза той. Щастлива ли съм? Наистина ли съм щастлива?
— Шарлот! — стряска ме нечий глас, обръщам се и виждам жена на около петдесет години, която се запътва към мен. Това е Кати Проктър, журналистка, която познавам от първите си години в пресата, когато работех на свободна практика. Кати се усмихва широко и ме прегръща силно, обливайки ме с аромата на парфюма си. — О, обувките нови ли са? — пита тя. — Страхотни са!
Става ми много приятно от срещата и въздъхвам с облекчение. Хубаво е да срещнеш стар приятел в такъв момент.
— Не мислех, че ще дойдеш — усмихвам се и я целувам по червените и искрящи от пудра страни. — Никога не отговаряш на поканите — казвам неодобрително.
— Знам, ужасна съм — Кати навежда очи виновно. — Прощаваш ли ми?
Ако беше някой друг, сигурно нямаше да знам как да реагирам, но Кати ми е по-скоро приятел, отколкото работен контакт.
— Разбира се. Как си ти?
— Пресъхнала! Хайде да си вземем питие и после ще наваксваме с разговорите.
Хващаме се за ръце като малки момиченца и влизаме в бара. Вече се чувствам спокойна. Честно, не знам какво ми става днес. Останалите журналисти също започват да пристигат и наоколо настава истинска какофония от поздравления и целувки, представяния и подрънкване на чаши с изстудено совиньон блан. Усмихвам се широко и се хващам за работа.
Разбира се, че съм щастлива. Защо, по дяволите, да не съм?
Четвърта глава
Работният обяд минава успешно.
Журналистите си тръгват подпийнали и развеселени, гушнали рекламните си подаръци и обещавайки много отразяване в пресата. Прибавям огромната сметка към служебните си разходи, качвам всички по такситата и се сгромолясвам в моето.
Е, поне се надявам, че беше успешно. Усещам познатото чувство на безпокойство, докато таксито ми се промъква из задръстените улици обратно към офиса.
Лицето ми ме боли от прекаленото усмихване. Така стоят нещата в нашия бизнес. Може да изглежда много лесно да пиеш вино и да похапваш препечено козе сирене и зелена салата, но „бъбренето“ с журналисти си е тежка работа. Трябва през цялото време да си нащрек, да се опитваш да съчетаеш работата с удоволствието, да намериш точния баланс между обсъждането на клиента си и клюкарстването за нечия афера: „Какво е направил? Не! Това е ужасно! Горката ти, трябва да се махнеш за няколко дни. Отиди на спа процедури. Като стана дума, знам един невероятен спа център в Шотландия, който тъкмо започнахме да представяме в агенцията…“
Добирам се до бюрото си към три часа и прекарвам останалата част от следобеда, пишейки на компютъра си. Беатрис си тръгва точно в шест. В понеделник ходи на салса и е влюбена в Пабло, бразилския си инструктор. Когато говори за него, пуска в ход истински южноамерикански акцент, много драматичен, с фъфлене и натъртване на р-тата, и започва да отмята косата си, което е доста трудно, защото в момента е черна и късо подстригана. Трансформацията й е изумителна. Сякаш някаква магия е превърнала разумната английска роза със стабилно поведение в тази изкусителна латино прелъстителка. Мога да се закълна, че видях и чифт мрежести чорапи в сака й за тренировки. Беатрис в мрежести чорапи! Умът ми отказва да приеме тази информация.
Както и да е, по навик Беатрис (или би трябвало да кажа „фаталната Беа“?) се опитва да ме напъди, т.е. да ме накара да си тръгна заедно с нея, като започва да гаси лампите, докато аз все още пиша на компютъра си. Асистентката ми не е човек на тънките намеци. Повярвайте ми, тя щеше да изключи компютъра ми от контакта, ако не я бях уверила, че само довършвам нещо за утре и си тръгвам след пет минути.
Разбира се, лъжа и, разбира се, тя знае, че лъжа, но докато обикновено остава при мен като верен часовой, тази вечер обаянието на Пабло и салсата е прекалено силно и Беа излиза през вратата толкова бързо, че не мога да кажа дори едно „Салса, оле!“ и нея вече я няма.
Което означава, че е почти осем, когато най-накрая изключвам компютъра си, вземам чантите си и напускам офиса. И то само защото Майлс се обади два пъти от ресторанта да ме пита къде съм. Излъгах и му казах, че съм на пет минути оттам. Всъщност бяха десет. Добре де, двайсет.
— Извинявай, че закъснях.
Влизам в заведението и виждам Майлс на бара. Вече е поръчал бутилка вино за двама ни и чете притурката за имоти на „Ивнинг Стандарт“. Поглежда към мен и се усмихва, което ме кара да се усмихна и аз, изпитвайки облекчение, че не е ядосан.