— О! Дай ми кърпичка, че се разплаках — казва язвително Лари и усещам как се вбесявам. Всички съмнения, които имах, че може да не съм постъпила правилно, изчезват моментално.
— Не съм и очаквала да разберете — отвръщам спокойно и после добавям: — Тъй като никой от нас не е подписал окончателния договор, няма да бъде трудно да преустановим отношенията си.
— О, чакай малко, госпожичке!
В гласа му има толкова омраза, че ме побиват тръпки и изведнъж ми става студено.
— Може и да не сме подписали окончателен договор, но познавам закона. Ние имаме законно обвързване. Имам имейли, в които изказваш намерение да подпишеш договора, идеите, които сме обсъждали, плановете за бъдещата ни работа — поглежда ме и сякаш ръкавицата най-накрая е хвърлена. — Ще те помъкна по съдилищата и ще ти съдера задника. Ще ти отнема всичко: агенцията ти, дома ти, живота ти. Всичко.
Сърцето ми спира. От това се страхувах.
— Добре, давайте — казвам твърдо и се опитвам да спра издайническото треперене в гласа си.
Обръщам се, за да си тръгна, но той се провиква след мен:
— Не можеш просто така да си тръгнеш от мен. Не знаеш с какво се захващаш, Шарлийн. Аз съм този, който има последната дума! — той вече крещи и идеалният му тен е станал пурпурно червен.
— Скъпи! — чува се един превзет акцент и жена му се появява на вратата на залата.
Съвсем бях забравила за нея след целия този хаос. Тя държи коктейл в едната си ръка и любимото си чихуахуа в другата и ни се усмихва.
— Миличък, ще дойдеш ли при нас? Скаридите са страхотни.
— Разкарай се, Синди! — крясва й той. — Не виждаш ли, че говоря по бизнес? — лицето му отново възстановява нормалния си цвят и когато тя се прибира вътре, Лари се обръща и пристъпва към мен. — Ще те съсипя. Ще кажа на всички, че си некомпетентна, че не ставаш за нищо. Имам приятели на много високи места. Ще разкажа на пресата…
Той продължава да изрежда заплахи и обиди, но аз оставам твърда. Знам, че това вероятно ще се случи, но съм решена да приключа с него. Решена съм да последвам инстинкта си.
— Извинете? Пратка за Шарлот Мериуедър.
Обръщам се и виждам куриера, появил се в началото на коридора. Точно навреме. Изпитвам огромно облекчение. По-младото ми Аз може да ми е помогнало да преоткрия мечтата си, да подредя приоритетите си и да бъда честна към себе си и останалите, но по-старото ми Аз знае, че е по-добре да си подсигуриш гърба.
— Рецепционистката каза, че е спешно и че мога да ви намеря тук.
— Благодаря, всъщност пратката е за него — казвам аз и соча към Лари Голдстийн.
— Какво? — той спира да крещи и ме поглежда объркано, останал почти без дъх.
Куриерът свива рамене и подава плика на Лари. Той го върти в ръцете си и не знае какво да прави.
— Мисля, че трябва да го отворите — предлагам му аз.
— Какви са тия глупости? — изръмжава той, след като идва най-сетне на себе си. — Защото мога да…
— Ме съдите? Да разкажете на пресата? — прекъсвам го, опитвайки се да се държа спокойно, макар в този момент сърцето ми да бие много, много силно. — Не бих направила това, ако бях на ваше място.
Лари ме поглежда, после разкъсва плика с презрително изражение, което незабавно изчезва, когато вижда какво има вътре.
— Господи! — прошепва той и побледнява от шока.
Лоти ме обвини, че съм пренебрегнала инстинктите си, а когато става дума за Лари Гордстийн, наистина го правех още от първата ни среща в ресторанта. Бях сигурна, че съм усетила ръката му под полата си и въпреки това го пренебрегнах, също както не обърнах внимание и на многозначителните погледи, флиртаджийското поведение, чувството за неудобство в стомаха си в негово присъствие… Едва там, пред магазина, когато той се обърна към мен и каза, че когато дадеш достатъчно пари, всеки проблем изчезва, разбрах със сигурност. Точно там вътрешният ми глас вече знаеше, че е прав.
Но едва миналата вечер най-накрая се вслушах в него, действах инстинктивно и направих някои проучвания.
И се оказа, че не съм първата. Статия в „Санта Барбара Ивнинг Поуст“ от 1992 г. споменаваше за шестнайсетгодишно момиче, което обвиняваше зъболекаря си, доктор Голдстийн, че я опипвал на зъболекарския стол. Не бяха споменати други подробности.
Именно затова се обадих на Кати Проктър. Тя имаше достъп до международната база данни на журналистите и съдебната информация. Помолих я да проучи нещата. Инстинктът ми казваше, че това е същият човек, но не бях сигурна. Сигурно имаше стотици Голдстийн. А и да беше, какво е станало? Бил ли е признат за виновен? Осъден? Пратен в затвора?