Проучванията й потвърдиха опасенията ми. Даже повече. Защото се оказа, че обвинението срещу Голдстийн не е само едно. През годините е имало десетки оплаквания в сексуален тормоз — от бивши служителки, пациентки и дори бивши любовници, — но във всички случаи обвиненията са били оттегляни след извън съдебни споразумения в замяна на огромни парични компенсации.
— Права си, първото му име е Лари — каза ми Кати, когато ми се обади тази сутрин, че ще ми изпрати по куриер всички статии във вестниците, съдебните преписки и документите, които е открила.
Известен и като Мистър Звездна усмивка, гледам замислено към него. Макар вече да не прилича никак на самоуверения арогантен мъж от лъскавите списания. Идеално фризираната му коса сега е доста разпиляна и разкрива голяма плешивина, която му придава доста жалък вид.
— Това е изнудване — казва най-накрая той.
— А вие сте запознат отлично с принципите му, нали? — отвръщам спокойно.
Сега е негов ред да преглътне тежко.
— Какво ще правиш с това?
— Нищо — отвръщам простичко. — Сбогом, мистър Голдстийн — обръщам му гръб и се запътвам към изхода, после спирам. — И за протокола, името ми е Шарлот.
Този път си тръгвам окончателно. Защо ли си мисля, че скоро няма да забрави това име.
Трийсет и осма глава
Когато стигам до фоайето, краката ми треперят. През цялата сутрин бях като на педали, адреналинът от това, което ми предстоеше да направя, ме зареждаше, но сега буквално се сривам. Чувствам се напълно изцедена и изтощена. Подпирам се на стената и си поемам дълбоко дъх. Не мога да повярвам, че го направих. Усещам как ме обзема топлата вълна на еуфорията, смесена с облекчение, да не споменаваме за съмнението. Направих го. Направих го.
Продължавам да дишам дълбоко и затварям очите си. Известно време просто стоя така и чакам сърцето ми да забие нормално.
— Ето къде си била! — отварям очи и виждам Беатрис да идва към мен. Разказвам й накратко какво съм направила. Едва тогава си давам сметка, че съм рискувала не само бъдещето на агенцията, но и нейната работа.
Дори и да е имала някакви притеснения, тя не ги показва. Вместо това ме прегръща силно, направо ще ме прекърши, и казва:
— С теб съм! И помни: „Ще се сражаваме на брега, ще се сражаваме по сушата, ще се сражаваме по полета и улици, ще се сражаваме по хълмове; но никога няма да се предадем.“
— А? — поглеждам я объркано.
— Уинстън Чърчил, един от любимците на татко — обяснява сериозно тя.
— Е, как мина? — пита после. — Видях само как доктор Голдстийн си тръгва с такси заедно с една изрусена блондинка и малко кученце.
— Мина… добре — колебая се известно време за правилното прилагателно.
Беа почти припада от облекчение.
— Уф, слава богу — възкликва шумно, после се успокоява. — Е, беше ли много ядосан?
— Може и така да се каже.
Асистентката ми се задъхва от вълнение.
— Шарлот, честно, ти си моят герой.
— О, не бих казала — усмихвам се тъжно.
— Не, си! — упорства тя. — Ти си като… Спайдъруомън!
— Спайдърмен — поправям я аз.
— Така ли? Мога да се закълна… — замисля се за миг, после разтърсва глава. — Както и да е! Време е за купон! Да вървим да си вземем нещо за пиене — трябва да побързаме, преди журналистите да са изпили всичко — протяга ми ръка, за да отидем заедно, но аз поклащам глава.
— Не, мисля да се прибирам вкъщи. Не спах много тази нощ, а станах и доста рано и се чувствам съсипана.
Има и още нещо. След като чух разговора на Лоти по телефона с родителите си, осъзнах, че не съм ги виждала от доста отдавна. Че е минало много време, откакто просто седяхме заедно пред телевизора и си говорехме за глупости. Затова реших да ги изненадам, да се прибера утре вкъщи и да прекарам известно време с тях.
— Да, разбира се — съгласява се Беатрис, когато й съобщавам плановете си. — Прибери се — прегръща ме силно и се изчервява. — Ще остана тук и ще държа фронта. Най-вече ще помогна за коктейлите — поглежда ме с усмивка. — Все някой трябва да го направи. — После се обръща и се отдалечава бързо по коридора, полюлявайки се на високите си токчета.
Оставам сама във фоайето. Сама с мислите си. Чувствам се почти вцепенена, сякаш е настъпило дългоочакваното затишие след бурята. Запътвам се към гардеробната, за да взема палтото си. Всичко свърши. Спирам да мисля за миналото, защото днес е първият ден от остатъка от живота ми.
Без Оливър.
Още веднъж усещам познатото пробождане, но този път не е от притеснение. Опитвам се да го потисна, но не мога, невъзможно е. Точно когато най-малко очаквам, лицето на Оливър изплува пред мен. Карам колата си и изведнъж си спомням нещо, което е казал, или ходя по улицата и отново ме заливат чувствата, които изпитах в онзи еротичен момент на балкона…