Иронично, нали? Преди десет години дори не го забелязвах, а сега не мога да го забравя.
Стигам до гардероба и отварям чантата си, за да взема билета с номерчето си. Божичко, толкова боклуци има тук, мисля си разсеяно, докато все още виждам лицето на Оливър пред мен. Вероятно никога повече няма да се срещнем, никога няма да мога да му кажа, че съжалявам, че съм прекратила договора. Никога няма да разбере. Все пък случката няма да стане водеща новина на вестниците, нали?
А и да разбере, какво от това? Няма как да спасим магазина на дядо му. Няма съмнение, че Лари Голдстийн в момента отива при друга агенция и ще започне бизнеса си както беше планирал. Решението ми не е от значение за никого — не и за Лари Голдстийн, не и за Оливър, и определено не и за дядо му.
Само че това не е вярно, осъзнавам аз, докато подавам билета си на служителката. Винаги ще е от значение за мен самата.
— Извинете, мис?
Сепвам се и вдигам глава. Гардеробиерката ми връща билета.
— Това не е вашият номер.
— Така ли? О, съжалявам — продължавам да ровя из чантата си. А, ето го. Подавам й го с извиняваща се усмивка. После поглеждам грешния билет. Само че това дори не е билет, а някаква намачкана хартийка. Леле, наистина трябва да разчистя чантата си.
И изведнъж виждам. На бележката пише някакъв адрес.
На ръка.
Адресът на Оли.
Сърцето ми внезапно спира. Сигурно съм дала на Лоти друг лист. Тъпата ми чанта! Вечерята тази вечер! Когато мисълта минава през главата ми, ме обхваща паника. О, божичко, след като не го е взела, тя няма да знае къде да отиде. Няма да се запознае с него. Пак ще го отблъсне.
Грабвам чантата си и се затичвам към вратата.
— Мис, палтото ви! Мис! — крещи жената на гардероба, но аз не спирам. Просто продължавам да тичам.
Петнайсет минути по-късно аз шофирам с колата си лудо из лондонските улици, промъквам се между другите коли, пресичам на червено, минавам с превишена скорост покрай камерите. Хайде, хайде, хайде! Трябва да стигна до отклонението, мисля аз, но на следващия светофар ми се налага да забия спирачки и да изчакам. О, хайде, трябва да й дам адреса навреме. Не мога да й позволя да му върже пак тенекия. Ами ако вече си го направила?
Внезапно си спомням разговора онзи ден в апартамента ми, когато Оливър ми каза „Помислих, че пак си ми вързала тенекия. Шегичка.“
Но всъщност не се е шегувал. Вързала съм му тенекия. Не съм й дала адреса навреме.
Телефонът ми звънва внезапно. Поглеждам екрана — Джулиан. Мисълта ми се връща незабавно към вчерашния ми разговор с Ванеса, спомням си съобщенията, които му оставих, да ми се обади. Слагам слушалката на ухото си.
— Ало?
— Здрасти, Шарлот, Джулиан е. Получих съобщенията ти, че искаш да ти се обадя.
За секунда се поколебавам, чудейки се как да поставя въпроса, после се предавам.
— Играта свърши, Джулиан. Знам всичко.
— За какво? — пита той невинно.
— Джулиан, не се преструвай! — тросвам му се нетърпеливо. — Говориш с мен, спомняш ли си, с мен, твоята приятелка. Познаваме се прекалено отдавна — мога да разбера, когато криеш нещо.
Последва мълчание, после Джулиан пита притеснено:
— О, господи, казала ли си на Ванеса?
— Не, разбира се, че не съм й казала, но ако ти не й кажеш, аз ще го направя.
Светва зелено и аз се изстрелвам отново.
— Просто чаках подходящия момент.
— Подходящият момент? — провиквам се изумено. — Разбира се, че никога няма да има подходящ момент за това! — мисля си за Ванеса и ме обхваща яд. — Джулиан, не мога да повярвам, че си направил подобно нещо!
— Е, трябваше да направя нещо — протестира той. — Не знам дали знаеш, но напоследък имахме трудни моменти…
— Разбира се, че Ванеса ми каза — прекъсвам го аз. Честно, мъжете наистина ли не знаят, че приятелките си казват всичко?
— Признавам, че бях ужасен съпруг напоследък. В работата беше пълен кошмар. Аз се държа като задник…
— Използваш работата като извинение?
— Ами, не, не се извинявам, просто исках да ти обясня… Виж, един колега ми каза, че се развежда и когато чух това, сякаш се пробудих от дълъг сън…
— Господи, не мога да повярвам! — пуфтя бясно аз и не го оставям да довърши. — Ти си същият като останалите! И като си помисля, че винаги съм те защитавала!
— Ами, благодаря ти, Шарлот — отвръща той с малко по-отбранителен тон. И нищо чудно, мисля си гневно. — Ще го приема като комплимент.
— Комплимент! Копеле такова!
Последва мълчание.
— Шарлот, добре ли си? — пита той след известно време.