Който вече се е прояснил малко повече и започва да се концентрира върху обстановката около мен. Така. В легло съм. В болница. Като в игра на домино плочките се наместват една по една, макар и все още трудно.
— Как се чувстваш? — прошепва ми нечий глас.
Завъртам глава настрани и виждам Беатрис. Да, вярно, тя беше тук. Както казах и преди, все още не съм загряла напълно.
— Ъъъ… била съм и по-добре — успявам да отроня немощно. Забелязвам, че има тъмни кръгове под очите си и обикновено оформената й в изящна прическа коса сега е рошава. Като че ли не е спала от дни.
— Доста ни уплаши — мъмри ме тя с лека усмивка.
— Какво се е случило? — питам аз.
— Претърпяла си катастрофа.
— Катастрофа? — повтарям шокирано.
— Челен сблъсък с камион — казва тя с дрезгав глас. — Шофьорът на камиона е добре, отървал се е с драскотини. При теб нещата бяха по-зле — три счупени ребра, фрактура на лявото рамо…
Това обяснява болката, осъзнавам аз, когато инстинктивно се опитвам да помръдна рамото си и усещам остро пронизване.
— … пробит бял дроб — продължава да изброява нараняванията ми на пръстите на ръката си — и дълбока рана отляво на главата, заради която ти направиха два шева.
Докосвам с ръка мястото и напипвам превръзка. Внезапно усещам колко зле се чувствам.
— През последните два дни ту идваше в съзнание, ту припадаше отново. Дават ти морфин за болката.
— Два дни? — поглеждам я изумено.
— През цялото време бях до теб — казва успокояващо вярната Беа.
Усмихвам й се с признателност.
— Ти си голяма късметлийка, Шарлот.
Лежа в болницата и се опитвам да осъзная случилото се: фактът, че съм в безсъзнание от два дни, че съм се блъснала челно в камион, че имам счупени кости, че можех да умра… Очите ми се навлажняват и внезапно, без предупреждение, избухвам в сълзи.
— О, божичко, ето, вземи тази кърпичка — суети се Беатрис. — Това е от шока.
Кимам мълчаливо и издухвам носа си със здравата си ръка.
— Извинявай, чувствам се жалка.
— Не ставай глупава — скарва ми се Беа. — Ако беше станало с мен, щях да съм изляла потоци сълзи. Искам да кажа, можеше да си мъртва или парализирана, или обезобразена до неузнаваемост и щеше да ти се наложи да си правиш една от онези пластични операции, за които четох в „Нов учен“ — внезапно вижда изражението ми и се сепва. — Не че ще ти трябва такава, де — казва бързо.
— Просто не разбирам… — разтърсвам глава, докато се опитвам да се ориентирам в мъглата, обвила съзнанието ми. Обядът с пресата, адресът, запътвам се към старата ми къща, отклонението, краткият път, Джулиан.
— Според полицията си карала в обратното движение по еднопосочна улица.
Спирам да си духам носа и я поглеждам невярващо.
— Какво? Не може да бъде…
— Очевидно табелите за еднопосочното движение са били скрити от листата на дърветата. Вече пуснах оплакване до общината — това е абсолютно нелепо.
Увереността ми започва да се пропуква. Няма смисъл, но… сега като се замисля, колите винаги бяха паркирани само от едната страна и всъщност никога не съм виждала други коли да използват тази отбивка, освен…
— Не, не може да бъде — разтърсвам глава отново. — Видях себе си… — прехапвам езика си и спирам. — Имам предвид, видях момиче, каращо стар „бръмбар“ в тази посока.
Беатрис ме поглежда със съчувствие.
— Мисля, че си объркана и не си на себе си. Това е един от страничните ефекти на морфина, особено при силните дози, които ти даваха — сочи към системата, към която съм прикачена. — Той може да те накара да видиш всякакви неща.
Права е за едно нещо. Объркана съм.
— Наистина е много силен наркотик. Изучавала съм го в Кеймбридж — казва тя.
— Мислех, че си учила математика и физика — коментирам аз и се чувствам по-объркана от всякога.
— О, да, но изкарах и специализация по химия просто за забавление — усмихва ми се Беа лъчезарно.
Поглеждам я изумено. Да, наистина каза точно това. Не ми се е причуло от морфина.
— Морфинът е основният медицински алкалоид на опиума — продължава небрежно тя — и също като другите опиати действа на централната нервна система за облекчаване на болката. Както и да е, един от страничните му ефекти могат да бъдат изключително живи сънища и халюцинации. Всъщност името на морфина идва от Морфей, бога на съня в гръцката митология.
— Какво? Казваш ми, че съм сънувала? — питам невярващо.
— Най-вероятно — кима сериозно тя. — Ти бълнуваше на сън. Говореше за някаква Лоти…, за Оли, за дискотеки и клубове… — Беа се засмива. — Така разбрах, че сънуваш. Искам да кажа, ти? На клуб? Не се обиждай, но кога за последно си излизала навън, за да се забавляваш и танцуваш?