Сега като се замисля, случилото се започва да ми изглежда напълно абсурдно.
Уморено затварям очи. Мисълта ми започва да се прояснява и изведнъж всичко ми идва в повече, имам чувството, че главата ми ще се пръсне от цялата тази информация.
— Но аз не бих се притеснявала. Това е съвсем нормално — успокоява ме асистентката ми бързо. — Има много известни случаи на хора, сънували прекрасни сънища след употреба на морфин, включително се съобщава и за поява на видения, халюцинации, дори т.нар. живи сънища.
Отварям отново очи.
— Какво е „жив сън“? — питам, простенвайки, защото болката в слепоочията ми се обажда.
— Това е, когато се чувстваш абсолютно буден и в съзнание, въпреки че си напълно заспал — обяснява Беа и си взема от гроздето до леглото ми. — Сънуваш, но е толкова живо — като съвсем реалния живот. Можеш да отидеш навсякъде, да се срещнеш с всекиго, да направиш всичко. Нещо като виртуална реалност.
Внезапно си спомням случката в бара, когато за пръв път срещнах Лоти. Освен ако това не е някакъв налудничав сън и след като се ощипя, ще се събудя и ще намеря Боби Юинг под душа. Или нещо подобно.
— Много е вълнуващо — усмихва се моята асистентка-всезнайко.
Реалността ми идва малко в повече. Какво ми казва тя? Какво означава това? Че всичко, което съм мислила за истинско, всъщност не е. Когато идеята най-накрая стига до съзнанието ми, усещам как цялата ми вселена се срутва. О, божичко, наистина ли всичко е било само налудничав, сън вследствие от морфина? Че не съм срещала по-младото си Аз? Че нищо от онова не се е случило?
— Добре, ами обядът с Лари Голдстийн? И него ли съм сънувала? — питам притеснено. Опитвам се да проумея случващото се, но все още съм напълно объркана. Вече не знам кое от събитията е било истинско и кое плод на упоения ми ум, в какво да вярвам и в какво не.
— О, не, това определено се е случило — отговаря Беа.
— И аз дали…?
— … си му казала къде да завре избелващите си инструменти? — довършва вместо мен тя с лека усмивка. — О, да. Метафорично казано, разбира се.
Усмихвам се и аз най-накрая, за първи път, откакто съм будна.
— Като стана дума за това… — Беа вади вестник от чантата си. — Голдстийн направи изявление за пресата, че е решил да не разширява бизнеса си за момента заради икономическия климат във Великобритания и ще се концентрира върху дейността си в Щатите.
Подава ми вестника и аз поглеждам краткото съобщение. Значи магазинът на дядото на Оливър все пак ще бъде спасен, осъзнавам и усещам как ме изпълва чувство на задоволство, последвано от мъничко тъга, когато се сещам за самия Оливър. Отблъсквам бързо тази мисъл. Няма смисъл да мисля за него. Край с това.
— Ако все още се чувстваш объркана, мога да ти направя кратък обзор на събитията от последната седмица. Така може би ще си изясниш нещата. — Вдигам глава от вестника и виждам Беа, която вади лаптопа си. — Нося го в мен, за да следя нещата в офиса.
— О, благодаря ти, ще ми бъде наистина от полза — отвръщам аз с признателност и си отбелязвам наум никога повече да не мрънкам на Беа за обсебеността й от графиците.
Тя подпира лаптопа на коленете си, прибира косата зад ушите си и поглежда екрана.
— Така… В понеделник имаше работен обяд в „Улсли“, после вечеря с Майлс в някакъв нов клуб–ресторант.
Това беше първият ден, в който се видях на светофара, помислям си, преди да успея да се спра.
— Във вторник се срещна на обяд с Лари Голдстийн.
А по-късно същата вечер последвах себе си до старата си къща.
— В сряда имаше час при лекаря.
— Защото мислех, че имам тумор на мозъка и халюцинирам — казвам аз и внезапно се оживявам, — но не беше така. Това, което видях, беше истинско.
Беатрис ме поглежда със съмнение.
— Хъм, според бележките на твоя лекар си се оплаквала просто от стрес — лекарите тук получиха достъп до медицинския ти картон след катастрофата.
Гледам я като ударена. Да се събудиш в болницата и да ти кажат, че си претърпяла катастрофа, която ти не си спомняш, е достатъчно странно, но да ти казват, че и нещата, които си спомняш, не са се случили, вече може напълно да те побърка.
— Не се безпокой — успокоява ме Беа. — Веднъж сънувах, че отивам на лекар и той ме кара да се съблека, за да ме прегледа, а когато се обърнах, той се превърна в прачичо ми Харолд! — Поглежда ме ужасено. — Макар че това е по-скоро кошмар, отколкото сън. — Потръпва с рамене и се връща отново към дневника с графика ми на лаптопа. — Така, докъде бяхме стигнали? Да, след това следобед ходихме на онова откриване на спа центъра.