Значи, това е. Не е било истинско. Изглеждаше толкова реално и все пак, разбира се, няма как да се е случило наистина, нали? Усмихвам се сама на себе си. Макар че част от мен да е тъжна, че не съм срещнала наистина двайсет и една, пардон, и две годишното си аз, чувствам, че някак си отново съм се свързала с нея. Дълбоко вътре в мен.
Освен това трябва да си призная, че това беше най-забавният сън, който някога съм имала. Със сигурност е доста различен от онзи, в който ми падат зъбите, сещам се аз и избухвам в смях.
Очите ми се спират отново на купчината с писма. Уверявам се, че пръстите ми се справят добре, макар да не мога да си мърдам лявото рамо, и започвам да ги отварям. Ето едно от Мелъди, с голяма целувка от червило, още няколко от клиенти и едно от Майлс:
Съжалявам за катастрофата. Оправяй се бързо.
P.S. Направи ли си онази застраховка за заболявания и произшествия, за която ти бях казал? Ако я имаш, може да предявиш искания към застрахователите.
Усмихвам се вътрешно и му благодаря наум. Майлс, на когото винаги можеш да разчиташ, мисля си, докато се протягам за следващото писмо. След това спирам и поглеждам плика, който е покрит с много различни адреси и пощенски марки, сякаш е бил пуснат отдавна и пренасочван от място на място, докато най-накрая са открили точния ми адрес, размишлявам, като забелязвам, че са отметнати всичките ми стари местожителства. Ха, колко странно. Чудя се какво ли е това? Запомним да разкъсвам плика, когато чувам почукване по вратата. Вдигам поглед. Сигурно е сестрата, идва да ме провери. Вратата се отваря и сърцето ми спира.
Оливър е.
— Здрасти — усмихва се той срамежливо и се поколебава дали да влезе. — Обадих се в офиса ти и асистентката ми каза, че си претърпяла катастрофа.
— Да, нищо особено — отговарям аз и усещам как сърцето ми направо ще изскочи от гърдите ми. Чувствам се ужасно нервна, направо е абсурдно.
— Чувал съм, че храната в болниците не е добра, затова ти взех нещо от ресторанта. — Посочва обвитата във фолио чиния, която държи в ръката си. — Прясна сьомга, свежи картофки и препечени аспержи.
— О, ами, благодаря. — Гласът ми потреперва леко.
— Надявам се, че не си си взела порцията живак тази седмица — добавя той и се засмива притеснено.
Усмихвам му се и аз и после и двамата млъкваме.
Което е странно, защото имаме толкова много да си кажем, осъзнавам и отчаяно се опитвам да сглобя някакво изречение, но стигам само до едно „Съжалявам“.
— Съжалявам.
Казваме го едновременно и после се засмиваме — хем облекчени, хем смутени.
— Да хвърля ли монета, за да видим кой трябва да се извини пръв? — пита той.
— Виж, не мислех наистина нещата, които ти казах… — започвам аз.
— Нито аз — прекъсва ме той. — Какво ще кажеш да обявим примирие? Още сега.
Усмихвам се и усещам, че зад тъмните облаци, които се появиха, когато се карахме, започва да прониква малко слънце.
— Е, значи си получила много картички с пожелания за оздравяване, така ли? — казва той и сочи към купчината пликове.
— О, да — съгласявам се, поглеждайки към този, който държа в ръцете си, и най-после го отварям.
Само че вътре няма картичка. А глоба за паркиране. Усмихвам се иронично. Божичко, можете ли да повярвате? Тези отвратителни, досадни, ужасни глоби те намират дори и в болницата! Което, осъзнавам секунда по-късно, е доста странно, даже извратено. Поглеждам отново листа с глобата.
Модел на колата: фолксваген „Бръмбар“ Нарушение: паркиране в забранена зона. Време: 18.28.
Стомахът ми внезапно се преобръща.
Дата: 21 август 1997 г.
За част от секундата просто гледам листа абсолютно вцепенена. След това започвам бързо да разсъждавам. Значи все пак се е случило. Не е било сън. Това е глобата за паркиране, която получих първия път, когато се преследвах. Хвърлих я на земята, но общината си има архиви. Няма да те оставят на мира, ако не си платиш, дори ако е било преди десет години. Размишлявам за случилото се, а на лицето ми грейва широка усмивка.
— Какво е това?
Отърсвам се от мислите си и виждам Оливър, който ме гледа озадачено.
— О, нищо — казвам бързо, опитвайки се да прикрия задоволството, което изпитвам вътрешно. Просто глоба за паркиране.
— Леле! Никога не съм виждал някой да е толкова щастлив от факта, че е получил глоба — усмихва се той развеселен.
Разсмивам се и аз, умът ми препуска от една мисъл към друга. Сред тях има мисли и за мен, и за Оливър, за двамата заедно, осъзнавам и поглеждам към него. Той все още стои на вратата.
— Искаш ли да влезеш? Да останеш за малко? — питам срамежливо. — Не си длъжен, естествено — добавям нервно, като си давам сметка, че посещението му най-вероятно е просто проява на любезност. — Сигурно трябва да се връщаш на работа и ресторанта.