— Да, сложете я тук, благодаря — казва Майлс, посочвайки в средата на масата. — Ще си поделим салатата. Така добре ли е, скъпа?
— Разбира се — усмихвам се широко, игнорирайки бармана.
— Изглежда страхотно!
Всъщност, от какво се оплаквам? Вечерята е супер. Майлс е супер. Всичко е супер.
Майлс ми подава кърпата и аз импулсивно са накланям към него, за да го целуна.
Ето, виждате ли, можем да бъдем забавни и спонтанни.
Само че вместо устните му попадам на чашата с вино, която той току-що е вдигнал, за да отпие.
— О, по дяволите, съжалявам!
— Уф, за малко — изпъшква Майлс, овладявайки навреме чашата, преди виното да се разлее навсякъде. — Имахме късмет. — Поставя я отново на масата и се разсмива. — Щеше да бъде малко притеснително, нали?
— Аха — кимвам аз. За секунда улавям погледа на бармана и бързо отвръщам глава настрани.
Вече се чувствам като непохватна идиотка. Последва кратка неловка пауза и си мисля дали да не опитам да го целуна отново, но моментът отминава.
— Ммм, това изглежда вкусно, нали? — казва Майлс и посяга към вилицата си.
— Да, така е… — отговарям аз и посягам към моята.
И двамата се умълчаваме, насочваме вниманието си към храната и започваме да ядем едновременно.
Пета глава
Лаптоп? Тук.
Куфарче? Тук.
„Блекбъри“? Тук.
На следващата сутрин както обикновено търча из апартамента си и проверявам списъка в бележника си, за да не пропусна нещо.
Добре, май това е всичко.
Грабвам ключовете и тръшвам входната врата. Затичвам се по стълбите надолу, влизам в колата си, потеглям и… попадам право в задръстването. Пред себе си виждам знака за отклонението и как колите започват да лъкатушат, вливайки се в едното платно. Въздъхвам и се примирявам, че ми предстои поредното дълго пътуване към офиса.
Стомахът ми клокочи. Тази сутрин пак нямах време за закуска. Отварям жабката и започвам да тършувам. Държа си енергийни блокчета там за всеки случай.
Добре де, не са само за всеки случай — това е обичайната ми закуска напоследък. Когато закусвам въобще. Купувам големи количества от тях от магазина за здравословни храни. Приключвам обаждането си по телефона, разкъсвам опаковката на едно от блокчетата и отхапвам малко. Тези специално са с овесени съставки и са много вкусни.
Е, всъщност не са чак толкова вкусни. Приличат ми малко на храната, с която едно време хранех домашния си питомец (един сладък джербил), но все пак са по-здравословни от „Туикс“-а, с който се тъпчех, когато бях на двайсет години.
Дъвча бързо, докато се влачим по главната улица, възползвайки се от моментите спокойствие, преди телефонът ми отново да звънне.
Пак този „бръмбар“.
Както си седя на светофара, изпитвам направо шок от изненадата. Божичко, какво съвпадение. Автоматично поглеждам към мястото на шофьора и успявам да зърна момичето за миг. Просто за секунда. Достатъчно, за да видя същата дълга тъмна къдрава коса за един миг, преди слънчевата светлина да ме заслепи. После момичето изчезва. Скрива се зад сенника, който пуска, а аз стоя и се взирам в колата леко смутена.
И силно озадачена.
Този път я виждам по-отблизо. Не си я измислям. Това наистина прилича на моята стара кола, признавам аз, и се облягам на кормилото. Сбръчквам челото си, опитвайки се да я разгледам по-добре въпреки слънцето, което блести в очите ми. Всъщност е съвсем същата, със стикера за правата на животните и ръждивите фарове. И е ударена от лявата страна от времето, когато забравих да включа ръчната спирачка, понесох се надолу по хълма към селото и се натресох в един трактор…
Когато светофарът се сменя и „бръмбарът“ тръгва към мен, поглеждам пак към него и замръзвам от изумление.
Няма начин, това трябва да е моята стара кола. Но тя не мина на техническия преглед преди години поради сто различни причини… Спомените ми започват да изплуват: механикът я нарече „смъртоносен капан“ и ми каза, че следващия път, когато се опитам да натисна спирачката, кракът ми ще пропадне до дъното на колата, тъй като всичко е изгнило. Татко беше така добър да я откупи от мен, защото обича да поправя стари коли. Позакърпи я и после я даде на мама да я кара. Тя я използваше понякога да води кучетата на по-дълги разходки из долината, но накрая все пак я продадоха на някого.
Някой, който очевидно сега живее в Лондон. Някой, който много прилича на мен, когато бях на двайсет и една години, стигам най-накрая до прозрение. Ето. Знам си аз, че трябва да има рационално обяснение за всичко.
Тръгвам и аз и поглеждам за секунда в огледалото за обратно виждане, но „бръмбарът“ е изчезнал. Сигурно е свърнал някъде, размишлявам, докато пресичам кръстовището. А тъкмо бях започнала да си мисля…