— Искате ли да чуете специалитетите ни за деня? — сервитьорката прекъсва разговора ни.
— Да, моля — казвам аз, доволна от намесата.
— За предястие имаме великолепна салата с домати…
Преструвам се, че слушам внимателно, докато момичето изброява всички специалитети и едва след няколко минути се чувствам по-спокойна, за да погледна отново към Лари Голдстийн. Той вече е насочил вниманието си към младата хубава сервитьорка. И отправя към нея сияйната си бяла усмивка.
Осъзнавам, че съм направила от мухата слон и се чувствам едновременно облекчена и засрамена. Нищо не се е случило. Лари очевидно е флиртаджия, това е. Не бива да му обръщам внимание. Поглеждам отново сервитьорката и се съсредоточавам този път наистина върху поръчката си за обяд.
Шеста глава
Под перфектния си тен Лари всъщност се оказва много умен бизнесмен. Задава ми много съществени въпроси и изглежда искрено впечатлен и от мен, и от агенцията ми.
— Кажи ми, как си започнала с този бизнес? — пита ме той с артистично повдигнати вежди, демонстрирайки интереса си, след като предястията ни пристигат.
— В началото се занимавах с журналистика. Завърших английска литература в университета. Всъщност исках да стана писател.
— Добра си с думите, така ли? — усмихва ми се Лари и спира за секунда да се храни, за да ме погледне с любопитство.
— Ами, да, старая се — отговарям скромно, докато отмятам назад косата си под изпитателния му поглед. — Всъщност първата ми работа беше за една голяма издателска къща в Лондон, „Бритиш Уърлдуайд Прес“ като редактор в едно от списанията им.
— Уау! — Лари изглежда впечатлен. — Това е страхотно.
Усещам как леко почервенявам.
— Да, наистина — признавам, опитвайки се да приема с равнодушие неговия комплимент, докато един тъничък гласец в съзнанието ми нашепва: „Не се поддавай, Шарлот! Не се поддавай!“ — Беше чудесно, научих страшно много, но след няколко години реших, че искам промяна и преминах на свободна практика.
— Смело момиче! — кима одобрително Лари.
— За щастие рискувах и спечелих, имах шанса да пиша за някои от най-големите списания и вестници, което в момента също ми се отплаща, защото натрупах безценни контакти — казвам, поклащайки вилицата си многозначително.
— Точно така — съгласява се американецът също така многозначително и за секунда усещам едно радостно вълнение. Не искам да храня напразни надежди, но в момента изглежда, че нещата вървят доста добре.
— След няколко години обаче вече не се чувствах достатъчно мотивирана, нямаше никакво предизвикателство, така че когато се появи възможността да се преместя във вълнуващия свят на пиара, веднага се възползвах.
— Не съжаляваш ли, че си се отказала от кариерата си на журналист и писател?
— Никога не гледам назад — казвам убедено.
— Това е чудесно — отбелязва Лари Голдстийн. Усмихвам се скромно. Въпреки че наум си казвам, че историята ми наистина звучи страхотно.
С изключение на факта, че не е съвсем вярна. Истината е следната: напуснах университета с намерението да стана писател и кандидатствах за всяка работа в раздел „медии“, която намерех в обявите на „Гардиън“. След около сто отказа най-накрая ме поканиха на интервю в „Бритиш Уърлдуайд Прес“. Тази част е вярна. Както и фактът, че бях редактор в едно от списанията на издателската група.
Моментът, който пропускам, е, че въпросното списание беше за кръстословици. Да, вярно, не беше точно „Венити феър“, но все пак беше някакво начало. Всеки трябва да започне отнякъде, нали?
И отново, имаше само още един проблем: аз съм пълен инвалид с кръстословиците.
Но бях отчаяна. И разорена. И живеех при родителите си.
Така че за щастие получих работата, преместих се в Лондон и през следващите три години денем съставях кръстословици, а нощем купонясвах по клубовете и дискотеките на Западен Лондон.
А през обедната почивка? Обновявах постоянно автобиографията си и я изпращах на всяко списание и вестник, за което се сетех. Докато един ден тя най-накрая попадна на правилното бюро в правилния момент. Ново лайф стайл списание си търсеше сътрудници. Изглеждаше, че мечтата ми ще стане реалност.
За съжаление мечтата продължи само шест месеца, защото списанието фалира и отново бях безработна, наредих се на опашката за социални помощи и започнах да търся нова работа. Само че не намерих, така че се наложи да мина на свободна практика.
Свободна практика. Звучи толкова вълнуващо и бляскаво, нали? В началото и аз си представях как се размотавам с лаптопа си на рамо, пиша по заведенията, когато ми дойде вдъхновението, или пък стоя будна до три часа през нощта, пушейки цигара след цигара в гонене на крайния срок. Супер! Щях да бъда новата Кари от „Сексът и градът“.