Кимам и се усмихвам, докато той говори, но в мислите си припомням случилото се преди малко под масата. Наистина ли си го въобразих? Наистина ли?
— Важно е да сме сигурни, че сме на една вълна, нали?
Лари ми се усмихва приятелски и аз автоматично отвръщам с професионалната си усмивка, но умът ми е другаде. Исках този договор повече от всичко друго, но сега…
Събеседникът ми все още гледа към мен в очакване на отговора ми.
— Разбира се. Четвъртък вечер, тогава! — внезапно се чувам как казвам, но сякаш не съм аз, а някой друг говори вместо мен.
Лари Голдстийн се усмихва още по-широко.
— Чудесно! — вдига чашата си с вода и я накланя към мен. — Значи, имаме среща!
Усмихвам се и аз. Направих го! Договорът е мой. О, господи!
Седма глава
Изпращам Лари Голдстийн до таксито му и пресичам улицата до мястото, където е паркирана колата ми. Поглеждам часа. Обядът се е проточил повече, отколкото очаквах и вече е късно. Трябва да се върна в офиса, да кажа на Беа добрите новини и…
— Лоти!
Познат глас зад мен прекъсва мисълта ми. Обръщам се. Никой не ме нарича така, с изключение на… Свивайки очи срещу ярката слънчева светлина, се взирам към оживената улица — по тротоарите има кафенета, пълни с хора, пиещи капучино и ядящи торти, пешеходци зяпат витрините на дизайнерските магазини за чанти, майка с двойна бебешка количка и стар кокер шпаньол…
— Неси! — ухилвам се изведнъж. — Какво правиш тук?
— Живея тук, глупаче такова — отвръща тя добродушно. — Ти какво правиш тук?
Ванеса е най-старата ми приятелка. Срещнах я в деня, когато дойдох в Лондон за интервюто за първата си работа в списанието за кръстословици. Тя се беше облегнала на стената, извън офиса, пушеше цигара и изглеждаше суперготина. За едно притеснено момиче като мен, току-що слизащо от влака от Йоркшир, облечено в костюма на майка си, Ванеса беше въплъщение на всичко в Лондон. Висока метър и осемдесет, платиненоруса блондинка на двайсет и пет години, живееща в апартамент под наем заедно няколко приятели в Кенсингтън. Леле! Просто я боготворях.
Донякъде и сега все още е така. Ванеса е щастливо омъжена за Джулиан, нейния красив съпруг адвокат, майка е на две прекрасни деца и живее в голяма, обвита в бръшлян къща в Нотинг Хил, с хладилник, покрит с цветни отпечатъци от пръсти и хиляди семейни снимки по стените. Имаме напълно различен начин на живот и не се виждаме толкова често, колкото ни се иска, но все още сме невероятно близки.
— Имах работен обяд — казвам, сочейки към ресторанта. — Тъкмо тръгвах обратно към офиса.
— Глупости! — Ванеса се намръщва и ме прегръща. — Леля Шарлот ще ни дойде на гости за чаша чай, нали? — навежда се към бебешката количка, където Руби, на три години, и Сам, който тъкмо навърши една, започват да се кикотят и гукат. — Ето, видя ли? Това означава „да“, в случай че имаш нужда от превод — казва Неса и също се разсмива.
— Добре — предавам се аз. — Но само една чаша.
— Една чаша — повтаря невинно приятелката ми, хваща в една ръка дръжката на количката и каишката на кучето, а с другата — мен и ни повлича нагоре по стръмната улица.
— Божичко, иска ми се и на мен някой да ми пъхне ръка под полата.
През последните десет минути разказвах на Ванеса за странната „случка“ с Лари Голдстийн и, честно казано, това не е реакцията, която очаквах.
— Ванеса! — ахвам ужасено.
— Извинявай, скъпа, просто шегичка — казва тя нехайно. — Е, почти — измърморва под носа си, докато пъха някакви неопределени неща в блендера, включва го и го оставя да работи, докато се получи странна оранжева смес. — Гледала съм Лари Голдстийн при Опра и трябва да ти кажа, че ми се стори много привлекателен.
— Привлекателен е по един фалшив начин. Пластичната хирургия доста му е помогнала — не мога да се сдържа. — Но дори да е така, това не му дава право да ми се нахвърля в ресторанта. Беше бизнес среща.
Ванеса спира да храни Сам, пълната с оранжева каша лъжица увисва във въздуха.
— И? — пита въпросително най-добрата ми приятелка и разсеяно слага лъжицата в собствената си уста. Сам надава недоволен вик. — О, извинявай, скъпи, глупавата ти майка също е гладна. — Бързо напълва лъжицата и цикълът на хранене се подновява.
— И това просто е недопустимо! — настоявам аз. — Чист сексуален тормоз. Не си ли чувала за равнопоставеност на работното място?
Ванеса драматично потърква челото си и се преструва, че мисли.
— Бегло. Аз съм майка-домакиня, която живее в свят на бебешки къпания, постоянни крясъци и мръсни памперси. Отказах се от работата и живота си, за да се размножавам. Има ли нужда да продължавам? — с лъжица във всяка ръка тя се усмихва криво, след това продължава да редува оранжева смес и макарони в двете гладни усти.