— Нали си вегетарианка? Мислех, че мразиш убиването на животни.
— Мразя го — отговарям и потръпвам от погнуса. — Но тук има… някои интересни похвати при… употребата на щрихите…
— Има ли? — пита Ванеса със съмнение. — Къде? Аз и голямата ми уста.
— Ето, виж тук — заставам съвсем близо до прозореца и соча през стъклото. Тя се присъединява към мен. — Видя ли? Добре, хайде да вървим — прегръщам я през раменете и се опитвам да я обърна, за да си тръгнем, но Ванеса остава на мястото си.
— Къде? Нищо не виждам.
Нали знаете какво е да си започнал нещо, за което се проклинаш до дъното на душата си?
— Ето тук — казвам нехайно и след това я дърпам малко по-силно, но приятелката ми не помръдва.
— Наистина не виждам за какво говориш — упорства тя и е очевидно, че е преминала във фазата на пасивната агресивност. (Това е един от термините, които научих от книгите си за самопомощ.)
— О, няма значение, забрави — придумвам я и същевременно забелязвам двама души вътре в магазина, които сигурно са били през цялото време там, но не сме ги видели заради приглушеното осветление и сенките от многото мебели. Единият е възрастен мъж с бяла коса и сако от туид. Вероятно собственикът, мисля си разсеяно, докато наблюдавам как вдига някакъв предмет и го подава на другия човек, бармана от ресторанта.
— Божичко, само не и той! — възкликвам на глас.
— Кой? — подема Ванеса. Кълна се, има рефлексите на котка. Не пропуска нищо.
— Никой — мърморя, навеждайки главата си надолу, докато светкавично обръщам гръб на витрината.
— Къде е? Вътре в магазина? — Ванеса е от хората, на които щом кажеш „Не гледай сега“, веднага поглежда. И го прави съвсем явно.
— А, този ли? — провиква се тя и на практика забива нос в стъклото.
По дяволите, той ще ме види. Ще се обърне всеки момент и ще забележи приятелката ми, залепена на витрината като стикерите с Гарфийлд, които хората си слагат по колите. И няма как да ме пропусне, стояща до нея като пън.
Той поглежда към нас. И ме вижда стояща като пън. Майната му. Когато погледите ни се срещат, изпитвам огромно притеснение.
— О, добре изглежда — гука одобрително Ванеса. И високо.
— Неси! — изсъсквам аз. Бързо отклонявам поглед и правя няколко стъпки настрани, за да изляза от полезрението му. Сърцето ми ще се пръсне. Господи, какво ми става?
— Какво? — пита нетактичната ми приятелка невинно. И за да бъде напълно позорна ситуацията, хвърля още един поглед към него, преди да ме последва. — Хайде де, кой е това?
— Никой. Просто един барман, когото срещнах миналата вечер и беше наистина неприятен.
— Сигурна ли си? Изглежда ми познат. Всъщност мисля, че е съпругът на една от майките, която познавам от забавачката на Руби.
— Така ли? — неочаквано изпитвам леко разочарование. Което е нелепо, защото не ми пука дали е женен, или не.
— А може би не — свива рамене Неса. — О, не знам. Вече нищо не знам.
Изглежда наистина нещастна и аз я прегръщам силно.
— Ванеса, добре ли си?
— Всъщност, не — поклаща тя глава. — Мисля, че Джулиан ми изневерява със секретарката си.
Бум. Дойде ми като гръм от ясно небе. Просто така. Поглеждам я с недоверие, надявайки се, че това е една от проявите на типичното за нея черно чувство за хумор, но лицето й е напълно безизразно. Значи ето каква била историята.
— Няма начин — казвам, скачайки в негова защита. — Джулиан никога не би постъпил така.
— Работеше до късно месеци наред, а после един ден просто се отбих в службата му да го изненадам и ги видях заедно.
— Заедно да правят какво? — питам аз.
— Нищо сериозно, нищо очевидно, но… — гласът й потреперва и тя дръпва силно от цигарата си — … езикът на тялото им… Просто го разбрах.
— Въобразила си си — разтърсвам глава в знак на несъгласие. — Преуморяваш се с децата. Той работи до късно. Умът ти си е направил шегичка с теб.
Ванеса ме поглежда със съмнение.
— Мислиш ли?
— Абсолютно — потвърждавам аз.
Стигаме до къщата им, минаваме по алеята към входа и Неса уморено се обляга на стената. Скрива се зад „Рейндж Роувър“-а на Джулиан, хвърля цигарата си на земята и веднага запалва нова.
— Не знам… Сигурна съм, че видях нещо…
— Гарантирам ти, въобразяваш си — казвам и се отпускам до нея. — Виж, ако това ще те утеши по някакъв начин, вчера сутринта на светофара за момент ми се стори, че видях себе си в една друга кола.
— Да, благодаря ти, аз не съм чак толкова зле — усмихва се Неса.
— Е, разбира се, не помислих наистина, че това съм аз — добавям веднага. — Не съм толкова луда, но дори и така си беше доста зловещо. Момичето изглеждаше като мен, когато бях на двайсет и една години.