— Двайсет и една години — повтаря с копнеж Ванеса. Погледът й е празен.
— Ако само знаех тогава това, което знам сега.
— Какво например? — питам с любопитство.
— Че пушенето не е готино, за да не започвам — усмихва се тя печално. — Защото след години ще открия, че е дяволски трудно да откажа цигарите. — Издиша дълбоко дим през ноздрите си. — И че трябва при всяка възможност да се излежаваш, защото след като родиш деца, повече никога няма да можеш да го правиш. О, и щях да нося мноого къси поли.
Казва всичко това ужасно сериозно и аз я поглеждам изненадано. Никога не съм виждала Ванеса облечена в нещо друго, освен в черни панталони.
— Но ти никога не си носила къси поли — казвам.
— Именно — отвръща тя. — А би трябвало. Винаги съм мислела, че краката ми са прекалено дебели, но когато се гледам на старите снимки, разбирам, че съм била слаба.
— Ами, носи сега къси поли.
— Шегуваш ли се? — пита ме Неса с досада и поглежда със съмнение към краката си. — Вече съм прекалено стара и прекалено дебела.
— Не ставай глупава, изглеждаш страхотно.
— Трябва да отслабна поне с десет килограма — озъбва ми се тя, загася цигарата си, отваря една от опаковките „Малтесерс“ и започва да дъвче едно след друго шоколадовите дражета. — Утре е денят ми за мерене по програмата за отслабване, а не съм смъкнала и сто грама.
Изглежда толкова нещастна, че няма как да й кажа, че сигурно ще й се отрази добре, ако зареже бонбоните.
— Може би трябва да мина на онази Лимонадена диета, за която говореше — поглежда към корема си сякаш е някакъв чужд обект, който не би трябвало да е там. — Какво можеш да ядеш според нея?
— Нищо не ядеш. — Неса ми хвърля любопитен поглед, ръката й се движи като на автопилот от пликчето с бонбони към устата й. — Просто пиеш лимонадата.
— Колко време?
— Мисля, че издържах пет дни.
— Господи, Шарлот! — възкликва тя.
— Но това е, защото се отказах по средата на диетата. Предполага се да го правиш десет дни.
— Десет дни! — задавя се Неса. — Десет дни!
— Според Мелъди, моята клиентка, можеш да отслабнеш с четири килограма.
Приятелката ми спира да дъвче.
— Добре, това е — заявява въодушевено. — Готова съм. Къде да подпиша?
Поглеждам я невярващо. Ванеса! На тотална пречистваща диета!
— Сигурна ли си? Ще трябва… ъъъ — продължавам леко неуверено — да се откажеш от алкохола…
— Знам, знам — прекъсва ме тя нетърпеливо. — Това ли е?
— Ами… — колебая се, чудейки се как да й обясня всичко. — Има и някои странични ефекти.
— Имаш предвид, освен отслабването?
— Да — гледам я и още ми е неудобно, независимо че сме стари приятелки. — Неприятни странични ефекти.
— Като? — пита тя.
Поемам си дъх. Добре, няма друг начин, по-добре е да знае.
— Пръцопус. Ето, казах го.
— Извинявай? — Ванеса повдига вежди в недоумение.
— От клизмите със солен разтвор, които трябва да си правиш, докато пиеш лимонадата — започвам да обяснявам, но тя ме прекъсва.
— Шарлот, какво по дяволите, е „пръцопус“?
— Ами, когато си мислиш, че ще… пръцнеш… — започвам неуверено…
— Това ли е? — Неса ме поглежда изумено.
— Да, но вместо това… — запъвам се аз, — нали знаеш…
— Не, не знам. Говориш безсмислици — тросва се тя нетърпеливо.
— Това са две думи, събрани заедно. — Господи, трудно е. — Пръцкане и…
— Посиране! — ахва приятелката ми ужасено, след като най-накрая схваща. Ченето й увисва и закрива устата си с ръка, но тъкмо когато си мисля, че ще се впусне в критикуваща реч, избухва в истеричен кикот. — Пръцопус! Толкова е смешно! — раменете й се тресат, започва да подскача из градината на къщата и направо се задавя от смях. Толкова е заразително, че не се сдържам и аз също започвам да се смея. — Това е старата Лоти, която познавам и обичам! Само ти можеш да измислиш нещо такова! Не съм чувала по-смешно нещо от много отдавна! Спирам да се смея.
— Какво имаш предвид под „старата Лоти“?
— Ами, нали знаеш — сега си много по-сдържана, не говориш такива неща.
За съжаление.
Чувствам се два пъти по-неудобно от преди малко. Не съм сигурна, че ми харесва това, което чувам.
— Ванеса? Ти ли си? — обажда се Джулиан от къщата. Приятелката ми се овладява и ме поглежда със съжаление.
— Трябва да вървя — казва, докато прибира бързо „контрабандните“ си придобивки в чантата си.
— Да, и аз също — поглеждам часовника си. — Ще се отбия до офиса, преди да се прибера вкъщи.
— Трябва да правим това по-често.
— Определено. — Обичам Ванеса, но просто напоследък все не намираме време, за да се виждаме. — Какво ще кажеш за четвъртък следващата седмица? — питам след бърза справка с моя „Блекбъри“.