С периферното си зрение виждам нещо оранжево и внезапно си спомням.
— Татко, сещаш ли се за онзи стар „бръмбар“, който карах? — поглеждам напред и се опитвам да видя колата, но не откривам нищо. Сигурно вече е отминала.
— Господи, беше преди толкова години…
— 1997-ма — казвам автоматично.
— Да, точно така. По дяволите, добра памет имаш — възкликва татко и звучи впечатлен. — Моята напоследък е като решето.
— Да, да, спомняш ли си на кого го продаде?
— Дали си спомням…
Чакам търпеливо да се сети и междувременно мислено изброявам хората в селото, на които татко би могъл да продаде старата ми кола. Не че съм прекарвала много време там напоследък, но все пак не се сещам за някоя жена, която да има дълга черна къдрава коса. Чакай, ами момичето, което работи в заведението за риба и пържени картофи? Не, нейната е по-скоро с дължина до раменете. Освен това как би могла да работи там и да се размотава из Западен Лондон?
— Всъщност го дадох за скрап.
Все едно са ме залели със студена вода.
— Но аз го видях тук, в Лондон!
— Няма начин, скъпа. Последния път не мина на техническия преглед и го продадох на търговеца на скрап. Това си го спомням.
— Нали паметта ти беше като решето? — подкачам го аз.
— Може да имам лоша памет, но все още не съм станал сенилен старец — протестира баща ми. — Поне сам ходя до тоалетната.
— Е, явно някой го е оправил — продължавам да упорствам.
— Няма как, видях как го разфасоват със собствените си очи.
Той е толкова непреклонен, че за момент се разколебавам.
— Но това е невъзможно — казвам по-скоро на себе си.
— Не е възможно да си го видяла в Лондон.
Това започва да се превръща в един от нашите спорове. Татко греши, но както винаги, отказва да си признае.
— Татко, бъркаш.
— Не, ти бъркаш.
Уф, усещам познатото чувство. Нетърпение. Яд. Винаги става така. Разправяме се с часове и никой не печели, освен…
Внезапно съм осенена от истинско вдъхновение. Този път ще докажа, че съм права. Натискам спирачки, правя рязък завой в средата на пътя и се вливам в редицата от коли, движещи се в обратната посока.
Ще го намеря.
— Сигурно вече е превърнат в хиляди консерви — нарежда баща ми по телефона.
По дяволите! Къде изчезна? Огромен камион блокира пътя и не виждам нищо. След това го откривам. Точно пред мен е. Малко оранжево петно завива в странична улица. Все още съм приклещена от камиона и трябва да изчакам, докато най-накрая…
Подавам ляв мигач и отбивам все още с бясна скорост в тясната уличка тъкмо навреме, за да видя фаровете на завиващата зад ъгъла кола. Проклинам наум и продължавам да я преследвам. Завивам и аз, минавам под някакъв железопътен мост и се озовавам на друга главна улица.
И ето го „бръмбара“, чакащ на пешеходната пътека. Нареждам се плътно зад него. Вече мога да видя съвсем ясно номера на колата.
— Ето, татко, не си прав — провиквам се тържествуващо по телефона. — MUG 403! Това е старият ми номер!
Ха–ха! Баща ми най-накрая трябва да признае, че е сгрешил!
Само че от другата страна няма никой.
— Татко? — поглеждам към телефона. Няма обхват. По дяволите, случва се отново, колко неприятно!
Отбелязвам си мислено да се обадя на телефонната компания и да се оплача, а после пак насочвам вниманието си към „бръмбара“, който потегля напред. За момент се поколебавам дали да не обърна към къщи. Все пак, нали видях номера на колата? Това е моята кола, няма друго обяснение.
Обаче вече стигнах дотук… А и съм любопитна да разбера кой кара старата таратайка. Освен това, ако искам да победя убедително в спора с татко, ми трябват солидни доказателства, а на телефона си имам камера.
Няколко минути по-късно продължаваме да се движим по зелените улици на Камдън, Северен Лондон. Сега районът е доста скъпарски, а някога беше по-обикновен и именно тук живях през първите си години в Лондон. В онези времена можеше да наемеш стая за петдесет лири на седмица. Споделях заедно с още шест души една стара, типична за квартала къща с тераси. Намираше се на малка задънена улица, на гърба на местната църква.
Всъщност това е абсолютно същият път, по който се прибирах някога в квартирата си, осъзнавам, когато „бръмбарът“ внезапно поема вляво на един малък площад, без да даде някакъв знак. Ей богу, която и да е тази жена, е ужасен шофьор! Не дава мигач. Нито намалява на „легналите полицаи“, проклинам наум, докато оранжевата кола се отдалечава пред мен. Честно! Ако не внимава, ще съсипе окачването на колата.