Като се замисля, аз точно така я съсипах.
Малко след като ми минава тази мисъл през главата, завиваме отново и внезапно откривам, че се озовавам в началото на старата ми улица. Сякаш миналото отново оживява пред мен: „Тераса Килмейн“. Леле, минали са години, откакто за последен път съм била тук. А и не съм имала причина да идвам. Това е задънена улица, сещам се аз, и поглеждам отново към „бръмбара“, който все още се носи напред, докато в един момент, без никакво предупреждение, шофьорът набива спирачки и…
Хъм, ще бъде забавно, ако…
Колата поема точно по „Тераса Килмейн“.
Стомахът ми се свива.
Това е шега, нали?
Гледам как „бръмбарът“ се отдалечава надолу по улицата и се усещам малко замаяна. Като си говорим за съвпадения… Давам мигач и продължавам да следвам колата. Улицата изглежда абсолютно същата. Големи бели къщи с тераси, черешови дървета… Очите ми се устремяват напред. Преди живеех на номер 39, къщата гледаше към малкия площад точно в края на улицата. Проследявам с очи как „бръмбарът“ се насочва натам, шумът от ауспуха му се отразява с ехо в стените на къщите. Не изглежда да намалява скоростта си.
Не спирай пред номер 39.
В главата ми неочаквано отеква глас и подскачам. Осъзнавам, че се моля колата да спре пред друга къща. Която и да е. Само не номер 39. Би било прекалено откачено. Прекалено странно. Прекалено много съвпадения.
Пссс…
Червените фарове загасват. Точно пред номер 39.
Усещам как косъмчетата на врата ми настръхват. Да, да, чували сме за странни съвпадения. Веднъж четох статия за жена, която родила три пъти подред тризнаци, и то на една и съща дата. Е, каква е вероятността това да се случи? И все пак се е случило. Така че това, което става в момента, е същото, уверявам сама себе си. Донякъде.
Бързо изминавам още малко разстояние, изключвам двигателя и поглеждам през улицата. По дяволите, прекалено далече съм. Колебая се. О, какво толкова, който не рискува, не печели! Грабвам чантата си, слагам слънчевите очила и дори без да хвърля и един поглед в посока на „бръмбара“, се запътвам с делова крачка към площада в дъното на улицата.
Тук няма никаква промяна. Същата зелена градинка в средата, същите цветни лехи, същата малка пейка в центъра… Сядам на нея, изваждам книгата си „Как да намериш себе си“ и се преструвам, че започвам да чета. Усещам леко вълнение, сякаш съм в някой детективски филм и действам под прикритие.
След това в един миг абсурдността на ситуацията ме зашеметява. Боже мой, Шарлот, да не би да искаш да те арестуват? Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Седиш тук и следиш някакво непознато момиче, което се опитва да паркира. Доста несполучливо, трябва да призная. Опитва отново и отново, всеки път е все по-зле… Дано колите отстрани са застраховани!
Честно, това е най-лошото паркиране, което някога съм виждала.
Преди години и аз…
Внезапно си спомням как преди години се опитах да обърна в едно малко пространство пред местното кафене и се качих на тротоара, карайки клиентите да разсипят питиетата си и да се разбягат. Моето паркиране беше нещо като семейна шега.
Някога постоянно разбивах калниците на новото „Волво“ на баща ми и няма никакъв начин да си спомня всички драскотини, които съм оставила по другите коли през годините. Слава богу, с годините станах по-добър шофьор, но когато бях на двайсет и една години, бях ужасна. Всъщност, когато живеех тук, веднъж се забих в…
Чувам трясък и…
… уличната лампа.
Двигателят заглъхва и вратите на колата се отварят. Силна музика залива мълчаливата улица: „What’s the slory morning Glory“. „Оейзис“. Изпитвам носталгия. Леле, много обичах този албум.
Сърцето ми започва да бие силно.
Внезапно музиката спира и един крак се показва от колата, после друг; вижда се и нещо, което може да бъде прието за пола, ако човек има добро въображение — толкова е къса! Горната част на тялото също е с доста оскъдно облекло — една мъничка и тясна блузка, разкриваща големи количества плът. Боже, каква… уличница, минава светкавична мисъл през главата ми. Къдравата тъмна коса пада върху лицето й и след като излиза от колата, мацката ми обръща гръб и отива да погледне задната част на „бръмбара“.
— Мамка му — започва да ругае, виждайки смачканата броня — мамка му, скапана лампа!
И доста груба, решавам с неодобрение. Как можах да си помисля дори за миг, че има някаква прилика с мен. Имам предвид, вижте я само! Почувствах се отново глупаво заради всичко, което направих досега, прибирам книгата в чантата си и се изправям. Видях достатъчно. Да, кара старата ми кола и живее на старата ми улица. И какво от това?